Прибраха се преди седем. Уили и Карл вече се бяха завърнали. Ригън веднага изтича към детската стая в мазето, за да довърши птицата на майка си. Крис мина в кухнята да прегледа сценария. Завари Уили да вари кафе в стария кафеник без капак. Изглеждаше раздразнена и недоволна.
— Здрасти, Уили, как мина денят? Добре ли си прекарахте?
— Не питайте. — Уили добави щипка сол и малко яйчена черупка към кипналото съдържание на кафеника. После разказа, че отишли на кино. Тя искала да гледат „Бийтълс“, но Карл предпочел някакъв филм за Моцарт. — Ужас! — ядно добави тя и врътна ключа на печката. — Ама че глупак!
Съчувствам ти. — Крис стисна папката под мишница. — А, Уили, да си виждала роклята, дето я купих на Ригън миналата седмица? Синя, памучна.
— Да, тази сутрин беше в гардероба.
— И къде я сложи?
— Там си е.
— Да не си я взела случайно с дрехите за пране?
— Там е.
— При прането?
— В гардероба.
— Не, няма я. Сама проверих.
Уили понечи да каже нещо, но подви устни и се навъси. Карл бе влязъл в кухнята.
— Добър вечер, госпожо.
Той отиде до мивката и си наля чаша вода.
— Заложи ли капаните? — попита Крис.
— Няма плъхове.
— Заложи ли ги?
— Заложих ги, разбира се, но таванът е чист.
— Как беше филмът, Карл?
— Вълнуващ.
Гласът и лицето му бяха напълно безизразни.
Тананикайки популярна песничка на „Бийтълс“, Крис тръгна да излиза, но изведнъж спря.
— Карл, трудно ли беше да купиш капаните?
Без да се обръща, той отговори:
— Не, госпожо. Никак.
— В шест часа сутринта?
— Взех ги от денонощния магазин.
Крис се плесна по челото, вгледа се в гърба на Карл и излезе от кухнята, като си мърмореше тихичко:
— Ама че съм завеяна!
След една дълга и великолепна вана тя отиде до гардероба в спалнята си за халат и откри изчезналата рокля на Ригън. Лежеше смачкана на пода.
Крис я вдигна. Етикетът от магазина още си беше на място.
Крис се замисли и си припомни, че заедно с роклята бе купила две-три неща за себе си.
Крис отнесе роклята в спалнята на Ригън и я закачи в гардероба. С ръце на кръста огледа дрехите на дъщеря си.
Докато обръщаше гръб на гардероба, палецът на крака й се блъсна в ръба на бюрото.
Тя вдигна крак и се зае да разтрива ударения пръст. Едва сега забеляза, че бюрото е изместено поне метър настрани.
Взе писмото от агента си и отиде в кабинета.
За разлика от просторната всекидневна с широки панорамни прозорци и изглед към Кий Бридж, водещ към отсрещния бряг на Потомак, кабинетът пораждаше чувството за напрегнат шепот; за тайни между богати роднини — висока тухлена камина, ламперия от вишнево дърво и масивни тавански греди, сякаш издялани от портата на старинен замък. За новото време напомняха само модерният барплот с табуретки от неръждаема стомана няколкото шарени възглавнички върху мекия нисък диван, където Крис се изтегна със сценария. Писмото беше пъхнато между страниците. Тя го препрочете отново. „Вяра, Надежда, Любов“ — филм от три независими части, всяка с отделен екип и режисьор. Предлагаха й „Надежда“. Хубаво заглавие. Малко скучно, помисли си тя, но елегантно.
На вратата се позвъни. Беше Бърк Денингс. Самотник по душа, той често наминаваше да я види. Крис се усмихна печално и поклати глава, като го чу как подметна нецензурна дума на Карл, когото мразеше незнайно защо и постоянно го тормозеше.
— Здрасти, къде ми е питието! — тросна се той още от прага и забърза към барчето, без да я гледа, с ръце в джобовете на смачкания си шлифер.
Изглеждаше раздразнен, гузен и някак разочарован.
— Пак ли дебнеш? — попита Крис.
— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — изсумтя Денингс.
— Познавам това изражение.
Беше го виждала такъв, когато снимаха заедно филм в Лозана. През първата им вечер в изискан хотел с изглед към Женевското езеро Крис не можа да заспи. Малко след пет сутринта тя скочи от леглото, облече се и слезе във фоайето, да търси кафе или компания. Докато чакаше асансьора, тя погледна през прозореца и видя Денингс да крачи вдървено по брега на езерото с ръце в джобовете на шлифера, без да обръща внимание на февруарския студ. Когато Крис слезе във фоайето, Бърк тъкмо влизаше.
