Крис се втурна по коридора към спалнята на Ригън. Момичето хленчеше. Плачеше. Пружините на леглото скърцаха яростно.
— Скъпа, какво има? — извика Крис и запали лампата.
Сгърчена от ужас, Ригън лежеше по гръб с обляно в сълзи лице и конвулсивно стискаше ръбовете на тясното си легло.
— Мамо, защо се
Матракът на леглото рязко подскачаше напред-назад.
Положиха я за сетен покой в едно претъпкано гробище, където сякаш дори на надгробните паметници не им достигаше въздух.
Опелото бе самотно и тъжно — като целия й живот. Братята й от Бруклин. Бакалинът от ъгъла, при когото пазаруваше на кредит. Гледайки как я спускат в тъмнината на един свят без прозорци, Деймиън Карас зарида от скръбта, която бе отлагал тъй дълго.
— Ах, Дими, Дими…
Вуйчо му го прегърна през рамото.
— Нищо, сега тя е в рая, Дими. Сега е щастлива.
Изчакаха го в колата докато той стоеше над гроба. Не можеше да понесе мисълта, че ще я оставят сама.
На път към гара Пенсилвания той слушаше как вуйчовците му говорят за нейните болести с неравен емигрантски акцент.
— … емфизема… не биваше да пуши… знаеш ли, че аз едва не умрях миналата година?
Гневни изблици напъваха да изригнат от устните му, но той стискаше зъби и се срамуваше. Погледна през стъклото — минаваха край центъра за социални помощи, където тя ходеше през мразовитите зимни утрини да получи мляко и чувал картофи, докато той се излежаваше в леглото; зоологическата градина в Сентръл парк, където тя го оставяше през лятото и отиваше да проси до фонтана пред хотел „Плаза“. На минаване край хотела Карас избухна в ридания, после преглътна спомените, избърса влагата на парливите угризения. Запита се защо обичта е чакала толкова дълго, чак до момента, когато не може да я докосне, когато рамките на човешката близост и смирението са се свили до размерите на отпечатаната картичка от опелото, пъхната в портфейла му:
Знаеше отговора. Тази скръб беше стара.
Пристигна в Джорджтаун навреме за вечеря, но нямаше апетит. Крачеше напред-назад из стаята си. Приятели йезуити идваха да изкажат съболезнования. Не се задържаха дълго. Обещаваха да се молят за нея.
Малко след десет дойде Джо Дайър с бутилка уиски. Той гордо посочи етикета.
— „Чивас Регал“!
— Откъде взе пари? Да не си обрал касичката за бедните?
— Не ставай глупак! Това ще е нарушение на обета за бедност.
— Откъде тогава?
— Задигнах я.
Карас се усмихна и поклати глава. Намери чаша и калаено канче за кафе, изплакна ги на малката мивка в банята и дрезгаво заяви:
— Вярвам ти.
— Не съм виждал по-крепка вяра.
Карас усети как го бодна познатата болка. Той я пропъди и се обърна към Дайър, който бе седнал на кушетката и отваряше шишето. Деймиън седна до него.
— Сега ли ще ми опростиш греха или по-късно? — попита Дайър.
— Налей и ще си ги опростим взаимно.
Дайър щедро наля в чашата и канчето.
— Ректорите не бива да пият — каза той. — Биха дали лош пример. Мисля, че го спасих от ужасно изкушение.
Карас отпи от уискито, но не повярва на Дайър. Твърде добре познаваше ректора. Той беше много тактичен и винаги даряваше без посредник. Без съмнение Дайър идваше като приятел, но и като личен пратеник на ректора.
Дайър неусетно го разведри; разсмя го; разказа за вечерята у Крис Макнийл; добави и няколко нови забавни случки с ректора по дисциплината. Пиеше съвсем малко, но, редовно доливаше на Карас, а когато реши, че Деймиън вече е на градус, накара го да си легне, седна зад бюрото и продължи да говори докато Карас затвори очи и отговорите му се сведоха до неясно мърморене.
Дайър стана, развърза обувките на Карас и ги свали.
— Сега и обувките ми ли ще задигнеш? — измърмори задавено Карас.
— Не, аз съм ясновидец, само че гледам на крака. Сега млъквай и спи.
— Ти си един крадлив йезуит.
Дайър се разсмя тихичко, взе палтото му от гардероба и го зави.
— Виж какво, все някой трябва да се грижи за сметките в това заведение. Вие знаете само да премятате броениците и да се молите за пияниците от улица M.
Карас не отговори. Дишаше дълбоко и равномерно. Дайър тихо пристъпи към вратата и изгасила лампата.
— Кражбата е грях — внезапно промърмори в тъмното Карас.
— Грешен съм — тихо потвърди Дайър.
Той изчака още малко, накрая реши, че Карас е заспал и излезе от къщичката.
