Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

Той неволно подръпна ухото си. Карас бе забелязал, че го прави, когато се смята за хитър.

— Не познавам човек, който да отговаря на описанието — каза Карас.

— Да, разбирам. Е, друго не съм и очаквал. — Пасторът стана и затътри нозе към вратата. — Знаете ли, вие, психолозите, сте като свещеници.

Карас любезно се засмя на шегата, а пасторът се завъртя и пусна картончето върху бюрото му.

— Сигурно ще е добре да го проучите, не смятате ли? Действайте — каза той и отново пое към вратата, прегърбен от старост.

— Проверили ли са за отпечатъци? — попита Карас.

Старият пастор спря и се озърна.

— О, едва ли. В края на краищата не търсим престъпник, нали? По-скоро е някой обезумял богомолец. Как мислите, Деймиън? Смятате ли, че може да е някой енориаш? Знаете ли, мисля си, че може да е така? Не, в крайна сметка не е свещеник; трябва да е някой от посетителите. — Той пак подръпна ухото си. — Не смятате ли?

— Не мога да кажа, отче.

— Да, разбирам. Не съм и очаквал да ми кажете.

По-късно през деня Карас бе освободен от задълженията си като психологически съветник и зачислен като лектор по психология към медицинския факултет на Джорджтаунския университет. Наредиха му да си почива.

Ригън лежеше върху масата за прегледи на доктор Клайн с извити навън ръце и крака. Лекарят хвана ходилото й с две ръце, изви го към глезена, задържа така няколко секунди и изведнъж го пусна. Ходилото се върна в нормално му положение. Той повтори процедурата още няколко пъти, но без промяна в резултата. Това явно не го задоволи. Когато Ригън рязко се надигна и го заплю в лицето, той помоли сестрата да остане в стаята и се върна в кабинета си да поговори с Крис.

Беше 26 април. В неделя и понеделник Клайн отсъстваше от града, така че Крис едва тази сутрин успя да се свърже с него и да му разкаже за инцидента пред гостите и разтърсването на леглото след това.

— Наистина ли се движеше?

— Да, движеше се.

— Колко време?

— Не знам. Може би десет секунди, може би петнайсет. Толкова видях, искам да кажа. После тя някак се вцепени и подмокри леглото. Или е станало преди това. Не знам. Но сетне тя изведнъж заспа дълбоко и се събуди чак на другия ден.

Клайн замислено влезе в кабинета си.

— Е, какво става с нея? — попита тревожно Крис.

В началото на посещението Клайн бе споделил подозрението си, че разтърсването на леглото може да е предизвикано от пристъп на клонични гърчове — последователно стягане и отпускане на мускулите. Хроничната форма на заболяването, добави той, често е признак за мозъчно увреждане.

— Да, но резултатите от изследването не потвърждават това — каза Клайн, после описа процедурата, като обясни, че прегъването и отпускането на ходилото би трябвало да предизвика гърч.

Докато се настаняваше зад бюрото си, лекарят изглеждаше много притеснен.

— Падала ли е някога? — попита той.

— Имате предвид на главата си?

— Да.

— Не, доколкото знам.

— Детски болести?

— Обичайните: морбили, заушки, варицела.

— Случаи на сомнамбулизъм?

— Досега не.

— Досега? Спеше ли, когато дойде пред гостите?

— Ами да. Мисля, че ви казах. Тя и досега не си спомня какво е станало. А и други неща не помни.

Ригън спи. Хауърд се обажда от Рим.

— Как е Ригс?

— Много благодаря, че й се обади за рождения ден.

— Нямаше как да се свържа от яхтата. За Бога, не се занимавай сега с мен! Позвъних й веднага след като се прибрах в хотела!

— Да бе!

— Тя не ти ли каза?

— Говорил си с нея?

— Да. Затова реших, че ще е най-добре да ти се обадя. Какво става с нея, по дяволите?

— Защо питаш?

— Защото просто ме нарече педераст и затвори телефона.

След като разказа този случай на Клайн, Крис обясни, че когато най-сетне се събуди, Ригън не си спомняше нито телефонния разговор, нито станалото пред гостите.

— В такъв случай може би не лъже за местенето на мебелите — предположи Клайн.

— Не ви разбирам.

— Да речем, че ги мести сама, но го прави в състояние на автоматизъм. Това е нещо като транс. Пациентът не разбира или не помни какво върши.

— Да, но в стаята й има едно грамадно бюро от тиково дърво. То тежи сигурно половин тон. Как може тя да го премести?

— Патологията често се свързва с изключителна физическа сила.

— Тъй ли? И как може да се обясни това?

Клайн сви рамене:

— Кой знае. Е, освен това, което вече ми казахте, забелязали ли сте още нещо необичайно в поведението на дъщеря си?

— Ами… станала е много немарлива.

— Необичайно — настоя лекарят.