Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

Посред нощ Карас се събуди разплакан. Беше сънувал майка си. В съня стоеше до високия прозорец в Манхатън и я видя да излиза от метрото отсреща. Спряла на тротоара с книжна торба за покупки в ръцете, тя се озърташе, викаше го. Карас размаха ръка. Тя не го видя. Тръгна по улицата. Автобуси. Камиони. Враждебни тълпи. Обзе я страх. Тя се върна към метрото и заслиза по стъпалата. Карас трескаво изтича навън, извика я и заплака; не можеше да я намери; представяше си я безпомощна и объркана в подземния лабиринт.

Изчака риданията му да стихнат и пипнешком посегна към шишето. Седна на кушетката и започна да пие в тъмното. Сълзите не спираха. Тази скръб бе като в детството му.

Спомни си телефонния разговор с вуйчо си.

Дими, недостигът на кислород е засегнал мозъка й. Не дава лекар да припари до нея. Крещи и рита. Дими, стигнала е дотам, че разговаря с проклетото радио. Май ще трябва да я вкараме в специализирано заведение, Дими. В нормална болница няма да я търпят. Само два-три месеца и ще й мине; тогава ще я изпишем. Става ли? Слушай, Дими, вече го направихме. Тази сутрин. Биха й една инжекция и я качиха в линейката. Не искахме да те тревожим, но има съдебни процедури и трябва да подпишеш. Какво? Частна клиника? Кой има такива пари, Дими? Ти ли?

Не усети кога е заспал.

Събуди се вцепенен. Имаше чувството, че скръбта е изтеглила кръвта от мозъка му. Залитайки отиде до банята; пусна си душ, избръсна се и облече расото. Часът беше шест без двайсет и пет. Той отключи вратата на църквата, надяна одеждите и отслужи литургия на левия страничен олтар.

— Memento etiam… — молеше се той с мрачно отчаяние. — Не забравяй рабинята си Мери Карас…

Стори му се, че вижда отново лицето на медицинската сестра от болницата Белвю; чу крясъците от изолатора.

— Вие ли сте синът й?

— Да, аз съм Деймиън Карас.

— Не ви съветвам да влизате. В криза е.

Той надникна през шпионката на стаята без прозорци с една-единствена гола крушка под тавана; тапицирани стени; никакви мебели освен болничното легло, на което се мяташе тя.

— … дай й, молим Те, място тихо, място свежо и злачно…

Когато погледите им се срещнаха, тя изведнъж млъкна, после стана от леглото и бавно тръгна към малката кръгла шпионка с озадачено и скръбно изражение.

— Защо го правиш, Дими? Защо?

Очите й бяха кротки като на агне.

— Agnus Dei… — прошепна Деймиън. Наведе глава и се удари в гърдите с юмрук. — Агнец Божи, ти, който пое греховете на света, дай й покой…

Когато след малко затвори очи и вдигна причастието, той видя майка си в залата за изслушване. Свила крехки ръце в скута си, тя седеше покорна и объркана, докато съдията й обясняваше заключението на психиатъра от Белвю.

— Разбираш ли, Мери?

Тя кимна, но не отвори уста. Бяха й взели протезите.

— И какво си мислиш, Мери?

Тя отговори гордо:

— Моето момче ще говори вместо мен.

Карас наведе глава над причастието и от устните му се отрони тих стон. Той отново се удари в гърдите, сякаш искаше да върне назад годините и прошепна:

— Domine, non sum dignus… — Не съм достоен… Само едно твое слово ще изцели душата ми.

И въпреки разума, въпреки целия си житейски опит, той се помоли да има кой да чуе молитвата му.

Но не вярваше.

След литургията се прибра и се опита да заспи.

Безуспешно.

По някое време неочаквано дойде млад свещеник, когото никога не бе виждал. Той почука и надникна през открехнатата врата.

— Зает ли сте? Може ли да поговорим?

В очите — неспокоен товар; в гласа — настоятелна молба.

За миг Карас изпита омраза.

— Влезте — кротко каза той.

А вътрешно беснееше срещу тази част от характера си, която тъй често го правеше безпомощен пред чуждите молби; която не се поддаваше на контрол; която лежеше в него навита като въже, вечно готова да се стрелне на помощ при нечий зов. Тя не му даваше покой. Дори в съня. В просъница често му се случваше да чуе неясен далечен зов на човек в беда и после дълги минути го мъчеше усещането за неизпълнен дълг.

Младият свещеник смутено се чудеше откъде да започне. Карас търпеливо го успокои. Предложи цигари. Нескафе. След това се застави да прояви интерес когато печалният млад посетител сподели един познат проблем — ужасната самота на свещеника.