От всички тревоги, с които Карас се сблъскваше в общността, тази преобладаваше напоследък. Откъснати от семействата си и от жените, мнозина йезуити се бояха да проявят привързаност и към своите събратя по църква, да завържат дълбоко и любящо приятелство.
— Понякога искам да прегърна през рамото някой приятел, но веднага ме хваща страх, че ще ме помисли за обратен. Нали разбирате, носят се толкова много слухове как потайни хомосексуалисти постъпват в църквата. Затова просто не го правя. Дори не ходя при приятели да послушаме музика, или да поговорим, или просто да запалим по цигара. Не че се боя
Карас усети как тежестта постепенно напуска плещите на младия свещеник и пада върху неговите. Той не се противопоставяше; остави го да говори. Знаеше, че младежът ще идва пак и пак да търси спасение от самотата, да превърне Карас в свой приятел, а когато откриеше, че това се е случило без страх и подозрения, може би щеше да се сприятели и с други свещеници.
Обзе го слабост и той усети как мислите му се отклоняват към неговата лична скръб. Озърна се към бронзовата плочка, подарък за миналата Коледа. На нея беше изписано: КОГАТО БРАТ МИ СТРАДА, СПОДЕЛЯМ БОЛКАТА И ОТКРИВАМ БОГ В НЕГО. Но не откриваше нищо и обвиняваше себе си за това. Много пъти бе очертавал пътеките на чужди страдания, ала никога не бе тръгвал по тях; или поне така мислеше. Смяташе, че болката, която изпитва, е само негова.
Най-сетне посетителят погледна часовника си. Беше време да отидат в столовата за вечеря. Младежът стана и преди да си тръгне, забеляза върху бюрото на Карас един нашумял роман.
— О, имате „Сенки“ — каза той.
— Четохте ли го? — попита Карас.
Младият свещеник поклати глава.
— Не. Заслужава ли си?
— Не знам. Току-що го привърших и съвсем не съм сигурен дали разбрах всичко — излъга Карас. Той взе книгата и я подаде на младежа. — Искате ли? Наистина много бих желал да чуя какво ви е мнението.
— Разбира се — каза младият йезуит, преглеждайки текста от вътрешната страна на обложката. — Ще се опитам да ви я върна до ден-два.
Изглеждаше в по-добро настроение.
Когато мрежестата врата изскърца зад посетителя, Карас изпита облекчение. И покой. Той взе молитвеника, излезе на двора и бавно закрачи, нашепвайки всекидневните молитви.
След обяд дойде още един посетител — престарелият пастор от „Света Троица“. Той се настани на стола до бюрото и изказа съболезнованията си за кончината на майка му.
— Отслужих две литургии за нея, Деймиън, и една за теб — завърши дрезгаво пасторът с подчертан ирландски акцент.
— Много сте любезен, отче. Благодаря от сърце.
— На колко години беше тя?
— Седемдесет.
— Чудесна старческа възраст.
Карас усети лек пристъп на гняв.
Той насочи поглед към молитвеното картонче, което бе донесъл пасторът. Едно от трите, използвани при литургия. Беше ламинирано с пластмаса и съдържаше част от молитвите. Карас се зачуди защо го е донесъл. След малко получи отговора.
— Е, Деймиън, пак ни се случиха неприятности. В църквата. Още едно оскверняване.
И пасторът разказа, че статуята на Дева Мария в левия страничен олтар била гримирана като проститутка. После подаде на Карас молитвеното картонче.
— А това го намерихме сутринта, веднага след като заминахте… така де, за Ню Йорк. В събота ли беше? Да. Да, в събота. Ами… погледнете, ако обичате. Преди малко говорих със сержант от полицията и… е, в момента няма значение. Погледнете картончето, ако обичате.
Докато Карас оглеждаше картончето, пасторът обясни, че някой е пъхнал листче с машинописен текст между оригинала и пластмасовото фолио. Макар да имаше някои печатни и правописни грешки, фалшивият текст беше написан на правилен и четлив латински. Представляваше цветисто еротично описание на въображаема лесбийска среща между Дева Мария и Мария Магдалена.
— Стига засега, не е необходимо да четете до края — каза пасторът и дръпна картончето, сякаш се боеше да не вкара ближния в грях. — Написано е на превъзходен латински; искам да кажа, че има стил, църковен латински стил. Е, сержантът каза, че поговорил с някакъв психиатър и според него това можело да е дело… на свещеник… много болен свещеник. Може ли да е прав?
Карас се замисли. После кимна.
— Да. Да, възможно е. Бунтовен акт, може би в състояние на сомнамбулизъм. Не знам. Но е възможно.
— Подозирате ли някого, Деймиън?
— Не ви разбирам.
— Рано или късно всички идват
— Не, няма такива.
— Е, да, не съм и очаквал да ми кажете.
— Вярно, отче, не бих ви казал, но покрай всичко друго сомнамбулизмът е начин за решаване на редица конфликтни ситуации, а обичайната форма на решение е символична. Тъй че наистина не знам. А ако имаме работа със сомнамбул, той най-вероятно забравя напълно извършеното и сам няма представа каква е причината.
— Ами ако вие му кажете? — упорито попита пасторът.
