Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

Карас започна да чете. Първо Фройд; после Маккаслънд; части от „Сатаната“; части от фундаменталния труд на Йостеррайх. Малко след четири часа сутринта той приключи и разтърка лице. Очите му пареха, димът се стелеше гъсто из въздуха, а пепелникът преливаше от пепел и смачкани угарки. Той се изправи, уморено пристъпи до прозореца, отвори го, вдъхна дълбоко прохладата на влажния утринен въздух и се замисли за Ригън. Да, тя проявяваше всички физически белези за обсебване. В това не се съмняваше. При безброй случаи, независимо от мястото или историческия период, симптомите на обсебването бяха в общи линии неизменни. Засега Ригън не бе проявила някои от тях — например рани по дланите и ходилата, желание за отвратителни храни или нечувствителност към болка, както и силно и неудържимо хълцане; но други се проявяваха съвсем ясно: непроизволна двигателна възбуда; зловонен дъх; обложен език; загуба на тегло; подут стомах; възпаления на кожата и лигавиците. Най-важно обаче бе наличието на основните симптоми на случаите, които Йостеррайх характеризираше като „истинско“ обсебване: поразителна промяна в гласа и чертите на лицето плюс поява на нова личност.

Карас се загледа през прозореца към тъмната улица. Зад дърветата се виждаше къщата на Макнийл и големият панорамен прозорец в спалнята на Ригън. От четенето бе узнал, че когато обсебването е доброволно, както например при медиумите, новата личност често е доброжелателна. Като Тиа, помисли си Карас — женски дух, обладал един мъж-скулптор. Пристъпите били кратки, рядко траели повече от час, докато един приятел на скулптора не се влюбил отчаяно в Тиа и го помолил да й позволи да остане завинаги в тялото му. Но при Ригън няма Тиа, помисли си мрачно свещеникът; „обсебващата самоличност“ беше злонамерена, нещо типично за случаите на демонично обсебване, при които втората личност се опитваше да унищожи тялото домакин.

И често успяваше.

Йезуитът замислено се върна към бюрото, взе пакета цигари и запали. Добре, тя има симптомите на демонично обсебване. И как се лекува? Той духна клечката. Всичко зависи от това какво е причинило манията.

Свещеникът седна на ръба на бюрото и се замисли за случая с монахините от Лил, Франция, в началото на седемнайсети век. На изповед те признали пред екзорсистите, че по време на обсебването често посещавали сатанински оргии с разнообразна програма: в понеделник и вторник хетеросексуално съвкупление; в четвъртък содомия, фелацио и кунилингус с хомосексуални партньори; в събота с домашни животни и дракони. И дракони! Йезуитът печално поклати глава. Помисли си, че също като в Лил, при много от случаите обсебването е смес от измама и митомания, при други е причинено от психични разстройства: параноя, шизофрения, неврастения, психастения; и знаеше, че това е причината църквата от години да съветва екзорсистите да работят в присъствието на психиатри и невролози. И все пак не всички обсебвания имаха толкова ясни причини. Много от тях бяха накарали Йостеррайх да характеризира обсебването като съвсем различно заболяване; да отхвърли психиатричния етикет „раздвоение на личността“ като не по-малко несъстоятелен от окултните идеи за „демон“ или „дух на покойник“.

Карас разтри с показалец гънката край носа си. Крис бе казала, че според изследванията в „Беринджър“ заболяването на Ригън може да се дължи на внушение или нещо свързано с хистерия. Карас споделяше това заключение. Той вярваше, че повечето от случаите се дължат на тези два фактора. Първо, това почти винаги засяга жени. Второ, всички онези епидемии на обсебване. И екзорсистите… Карас се намръщи. Самите екзорсисти понякога биват обсебени, както през 1634 г. в Урсулинския манастир в Лудюн, Франция. От четиримата свещеници, изпратени там да се справят с епидемия на обсебване, трима — отците Лукас, Лактанциус и Транкуил — не само били обсебени, но и скоро издъхнали след сърдечен удар, предизвикан вероятно от двигателна свръхактивност — непрестанни ревове, богохулства и мятане в леглото — а четвъртият, отец Сюрен, който в момента на обсебването бил на трийсет и три години и се славел като един от най-видните европейски интелектуалци, полудял и прекарал останалите двайсет и пет години от живота си в приют за душевноболни.

Карас унесено кимна. Ако заболяването на Ригън имаше хистеричен характер и пристъпът на обсебване бе породен от внушение, единственият правдоподобен източник на внушението можеше да е само главата на тази тема в книгата за вещиците. Той прелисти страниците. Дали я бе чела? Имаше ли поразителни прилики между описанията и поведението на Ригън? Откри някои съвпадения:

… Случаят с едно осемгодишно момиче, описан по следния начин: „ревяла като бик с гръмотевичен басов глас.“ Ригън реве като вол.