Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

Карас се върна в общежитието, усамоти се в параклиса и отслужи литургия преди сутрешния наплив. Докато повдигаше причастието, пръстите му трепереха от надежда, в която не смееше дори да повярва, и все пак се бореше за нея с всяка частица от волята си.

— Защото това… е… Моето тяло… — прошепна с благоговение той.

Не, това е хляб! Просто хляб!

Не смееше да обикне отново и да загуби. Загубата бе прекалено тежка, болката прекалено остра. Причината за скептицизма и съмненията му, за опитите да елиминира всички естествени причини при обсебването на Ригън, бе пламенният копнеж да повярва. Той наведе глава, сложи осветеното причастие в устата си и знаеше, че след миг то ще заседне на гърлото му. Заедно с вярата.

След литургията той пропусна закуската, нахвърля някои записки и отиде в медицинския факултет, където криво-ляво избута лекцията.

— … и като вземем предвид симптомите на маниакалнодепресивното състояние, стигаме до извода…

Здравей, татко! Аз съм… аз съм…

Но кой е „аз“?

Карас пусна студентите по-рано и се върна в стаята си, където веднага седна и прегледа позицията на църквата относно паранормалните признаци на обсебването. Дали не ме избива на педантизъм, запита се той. Спря се на най-важното: „телепатия… естествено явление… дори телекинезата, придвижване на предмети от разстояние… нашите предци… науката… днес трябва да бъдем по-внимателни, въпреки привидните доказателства за подобни явления…“ Оттук нататък Карас започна да чете по-бавно: „трябва внимателно да анализираме всички разговори с пациента, защото ако те съдържат същата система от асоциации и логично-граматически структури, както и в нормално състояние, обсебването е под съмнение.“

Карас поклати глава. Не пасва. Той погледна илюстрацията на съседната страница. Демон. Погледът му разсеяно слезе към надписа отдолу. „Пазузу.“ Карас затвори очи и си представи смъртта на екзорсиста отец Транкуиле: предсмъртна агония, рев, съскане, повръщане, удари на „демоните“, вбесени, че той скоро ще бъде мъртъв и недостъпен за тях. А после Лукас! Боже мой! Отец Лукас! Коленичил до смъртното ложе на Транкуиле, Лукас се моли, а в мига на смъртта му мигновено приема самоличността на неговите демони и започва свирепо да рита още топлото тяло, покрито с рани, вонящо на изпражнения и повърнато, и четирима силни мъже се мъчат да го удържат — защото според описанията той не спрял докато не изнесли трупа от стаята. Възможно ли е, запита се Карас. Наистина ли единствената надежда за Ригън бе в ритуала на екзорсизма? Трябваше ли да отвори тази кутия на Пандора? Не можеше да отмине, не можеше да забрави. Трябваше да узнае. Но как? Карас отвори очи. „… трябва внимателно да анализираме всички разговори с пациента…“ Да. Защо не? Ако речевите структури на Ригън и „демона“ се окажеха подчертано различни, това оставяше отворена възможността за обсебване, а ако бяха еднакви, тази възможност отпадаше.

Карас нервно закрачи из стаята. Какво друго? Какво друго? Нещо бързо. Тя… Един момент! Карас рязко спря и замислено наведе глава. Онази глава в книгата за вещиците… Споменаваше ли се…? Да! Да, пишеше го! Пишеше, че демоните винаги реагират яростно при контакт със светото причастие, със свещени реликви и дори… Карас рязко вдигна глава. И със светена вода! Точно така! Това може да изясни всичко! Той трескаво се разрови из черната чанта. Търсеше стъкленица за светена вода.

Уили му отвори вратата и той още от прага вдигна очи към спалнята на Ригън. Крясъци. Мръсни думи. Но не с мощния дрезгав глас на демона. Гласът беше много по-лек. Малко задъхан. С ясен британски акцент… Да! Онзи образ, който се мярна за миг при предишното му посещение.

Карас погледна Уили. Тя изглеждаше изненадана от расото и бялата якичка.

— Къде е госпожа Макнийл, моля?

Уили посочи нагоре.

— Благодаря.

Деймиън тръгна към стълбището. Изкачи се. Видя Крис в коридора. Тя седеше на стол до спалнята на Ригън с клюмнала глава и скръстени ръце. Когато йезуитът се приближи, тя чу шумоленето на расото му, видя го и бързо стана.

— Здравейте, отче.

Карас се намръщи. Под очите й имаше тъмни кръгове.

— Спахте ли? — попита загрижено той.

— Малко.

Карас укоризнено поклати глава.

— Просто не можех — Крис въздъхна и кимна към спалнята. — Цяла нощ не е спряла.

— Повръщане?

— Не. — Крис хвана ръкава на расото му, сякаш се опитваше да го отведе. — Хайде да слезем долу, там ще можем…

— Не. Бих искал да я видя — твърдо възрази Карас.

— Точно сега ли?

Нещо не е наред, помисли си Карас. Крис изглеждаше напрегната. Изплашена.

— Защо не? — попита той.

Крис крадешком се озърна към вратата на спалнята. Гневният, дрезгав британски глас крещеше оттам:

— Проклет наци-и-ист! Нацистко копеле!

Крис наведе глава и се загледа настрани.

— Добре — тихо каза тя. — Влезте.