Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

Криптомнезия: дълбоко заровени спомени за думи и данни, които е срещала някога, може би още като пеленаче. При сомнамбулите, а понякога и при умиращи хора, тези забравени данни често изплуват на повърхността с почти фотографска точност.

Ригън знаеше, че Карас е свещеник.

Логична догадка. Ако наистина бе прочела главата за обсебването, можеше да очаква посещение на свещеник. А както твърди Юнг, подсъзнателната интуиция и чувствителност на хистеричните пациенти понякога е петдесет пъти по-силна от нормалното, което според Юнг обяснява привидно автентичното „четене на мисли“ чрез потропването на маса при спиритични сеанси, защото всъщност подсъзнанието на медиума „чете“ тръпките и вибрациите на масата, създавани от ръцете на човека, чиито мисли уж се четат. Потропването се превръща в кодова поредица от букви или цифри. По същия начин Ригън би могла да „разчете“ неговата професия по поведението, или дори от миризмата на църковни благовония по ръцете му.

Ригън знаеше, че майка му е починала.

Още едно логично предположение. Той беше на четирийсет и шест години.

Помогнете на един бивш църковен хорист, свети отче!

В наръчници за католически семинари телепатията се признаваше за реално и естествено явление.

Неестествено развит интелект за годините й.

Това бе най-трудно за обяснение. Но при проучване на един пациент с раздвоение на личността и предполагаеми свръхестествени явления психиатърът Юнг бе стигнал до заключението, че в състояние на хистеричен сомнамбулизъм се изострят не само възприятията, но и интелектуалните способности, тъй като във въпросния случай новата личност изглеждала явно много по-умна от първата. И все пак как можеше голата констатация да обясни факта?

Изведнъж той рязко спря до бюрото. Бе осъзнал, че намекът на Ригън за Ирод е далеч по-изтънчен, отколкото изглеждаше отначало, защото когато фарисеите казали на Иисус за заплахите на Ирод, Иисус им отговорил: „Идете, кажете на тая лисица: ето, изгонвам бесове!“

Карас погледна касетата с гласа на Ригън, после уморено се отпусна на стола, запали нова цигара и издиша конус от синкав дима, мислейки отново за братята Бюрнер и осемгодишното момиче с всички симптоми на обсебване. Каква книга бе поразила онова момиче дотам, че подсъзнанието му толкова правдоподобно да симулира симптомите? И как подсъзнанието на жертвите от Китай би предало симптомите на хора в Сибир, Германия, Африка и къде ли не още, във всички времена и епохи, тъй че симптомите да са винаги едни и същи?

Между другото, майка ти е тук с нас, Карас.

Йезуитът се взираше право напред, струйките дим от цигарата между пръстите му оживяваха и мигновено умираха като случайни припознавания или спомени за сънища. Той наведе очи към долното ляво чекмедже на бюрото и задълго застина неподвижен, после отвори чекмеджето и извади избелял учебник по английски за възрастни. Беше на майка му. Сложи го на бюрото, поизчака и гальовно прелисти страниците. Първите букви на азбуката, изписани отново и отново. След това просто упражнение:

Между страниците — недовършен опит за писмо:

Друго писмо. Недовършено. Той извърна глава. Видя очите й на прозореца… пълни с очакване…

Domine, non sum dignus…

Очите на майка му изведнъж се превърнаха в очите на Ригън.

„Изречи само словото…“

Карас пак погледна касетата с гласа на Ригън.

Той излезе от стаята и отиде в езиковата лаборатория. Намери касетофон, седна, внимателно зареди касетата, сложи си слушалките, щракна бутона, после изтощен и напрегнат се приведе напред да слуша.

Отначало чу само съскането на лентата. Тихо скърцане на двигателя. Изведнъж тропот, движение. Шумове. „Ало?“ Писък на претоварен микрофон. Крис Макнийл тихо шепне: „Не толкова близо до микрофона, скъпа. Отдръпни се“ „Така ли?“ „Не, още.“ „Така?“ „Да, така е добре. Хайде, кажи нещо.“ Кискане. Микрофонът се удря в масата. После бодрият глас на Ригън Макнийл:

„Здравей, татко! Аз съм. Мммм…“. Пак кискане и шепот настрани: „Мамо, не знам какво да кажа!“ „Ами, кажи му как си, скъпа. Кажи му какво правиш.“ Отново смях „Ммм… Татко… Ами, виж сега… Дано да ме, чуваш добре и… ммм… чакай да си помисля. Ммм, ами първо ние… Не, чакай! Значи, първо, сега живеем във Вашингтон, татко, знаеш ли? Тук живее и президентът, а пък къщата… Знаеш ли, татко, тя е толкова… Уффф! Не, чакай; по-добре да започна отначало. Ето. Виж сега, татко, тук…“

Карас чу всичко останало съвсем глухо, сякаш от много далече, през бученето на кръвта в ушите му, а дълбоко в него се надигаше все по-мощна догадка:

Съществото, което видях в онази стая, не е Ригън!