Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

— Вън, Химлер! Махай се от очите ми! Върви при куцата си дъщеря! Занеси й кисело зеле. Кисело зеле и хероин, Торндайк! Страшно ще й хареса! Тя…

Карл затръшна вратата и съществото изведнъж пак стана добродушно.

— О, здрасти, здрасти! Какво става? — бодро попита то, гледайки как Карас намества касетофона върху нощното шкафче до леглото. — Ще записваме ли нещо, отче? Колко забавно! Страшно обичам театъра! Обожавам го!

— Добре — отговори Карас и натисна червения бутон за запис. — Аз съм Деймиън Карас. А ти кой си?

— Сега и акредитивни писма ли ще ми искаш, приятел? — изкиска се създанието. — Знаеш ли, в едно ученическо представление играх Пък. — Озърна се. — Между другото, къде ми е питието? Умирам от жажда.

— Ако ми кажеш името си, ще се опитам да ти намеря.

— Да бе — изкиска се то. — И сам ще си го излочиш.

— Защо не ми казваш името си? — попита Карас.

— Шибан мародер!

С тия думи британската самоличност изчезна и мигновено отстъпи място на демоничната Ригън.

— И какво ще правим сега, Карас? А, виждам. Записваме. Какво безсилие!

Карас придърпа стол до леглото и седна.

— Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко. Прочети Милтън и ще видиш, че харесвам адските механизми. Те заглушават всички ония проклети и тъпи послания от него.

— За кого говориш?

Съществото шумно пръдна.

— Ето ти отговора.

Изведнъж в ноздрите на Карас нахлу мощна воня. Миришеше на…

— Кисело зеле, Карас? Забеляза ли?

Наистина мирише на кисело зеле, помисли смаяно йезуитът. Сякаш идваше откъм леглото, от тялото на Ригън, после изчезна и остана само предишната смрад. Карас се намръщи. Въобразих ли си го? Самовнушение?

— С кого говорих преди малко? — попита Карас.

— С един от нашата компания.

— Демон?

— Надценяваш го. Думата демон означава „мъдрец“. Той е тъп.

Йезуитът наостри уши.

— О, така ли? И на какъв език демон означава „мъдрец“?

— На гръцки, разбира се.

— Говориш ли гръцки?

— Перфектно.

Един от знаците, помисли развълнувано Карас. Тя говори на непознат език! Не беше се надявал на такъв късмет.

— Pos egnokas hoti presbyteros eimi? — бързо попита той на старогръцки.

— Не съм в настроение, Карас.

— А, добре. Значи всъщност не можеш…

— Казах, че не съм в настроение!

Карас погледна настрани, после пак се обърна към леглото и попита любезно:

— Ти ли отвори чекмеджето?

— Да, уверявам те, Карас.

Карас кимна.

— Много впечатляващо. Трябва да си наистина много мощен демон.

— О, такъв съм, вкусно залъче, такъв съм. Между другото, забеляза ли, че понякога говоря досущ като пародия на онзи лицемер, Клайв Стейпълс Луис?

Съществото избухна в дрезгав, задавен смях. Карас го изчака да млъкне.

— Да, много интересно. Но сега да си поговорим за фокуса с чекмеджето.

— Какво?

— Невероятен е. Питах се, дали можеш да го повториш.

— Като му дойде времето.

— Защо не сега?

— Ами нали трябва да ти оставим някакъв повод за съмнение! Да, колкото да осигурим крайния резултат. — Демоничната личност се изкиска злорадо. — Ах, какво новаторство — да атакувам чрез истината! Да, радостна изненада!

Карас го гледаше и ледените пръсти отново докоснаха тила му. Защо пак този страх, запита се той. Защо?

— Заради мен — изрече Ригън с грозна усмивка.

Карас се поколеба, после бързо прогони съмнението: В това състояние може да е способна на телепатия.

— Можеш ли да ми кажеш какво мисля в момента?

— Драги ми Карас, отегчително е да чета мислите ти.

— О, значи не можеш да четеш мисли. Това ли ми казваш?

Ригън извърна глава и разсеяно подръпна чаршафа.

— Приеми го както си искаш — глухо каза тя. — Както си искаш…

Настана тишина. Карас слушаше как скърца двигателят на касетофона, чуваше задавеното дишане на Ригън. Реши, че трябва да запише още от речта й в това състояние и се приведе напред, демонстрирайки интерес.

— Ти си безкрайно интересно създание — каза сърдечно той.

Ригън се ухили.

— Подиграваш ли ми се?

— Не, наистина! Бих искал да чуя повече за миналото ти. Така и не ми каза кой си.

— Глух ли си? Казах ти. Дявол съм.

— Да, знам, но какъв точно дявол? Как се казваш?

— Какво те вълнува името, Карас? Сериозно! Добре де, наричай ме Хауди, щом така ще ти е удобно.

— А, разбирам! Ти си капитан Хауди, приятелят на Ригън!

— Много близък приятел, Карас.

— Наистина ли? Тогава защо я измъчваш?

— Защото съм неин приятел. На прасенцето му харесва.

— Харесва? Не говориш логично, капитан Хауди. От къде на къде Ригън ще иска да я измъчваш?

— Питай нея!

— Ще й позволиш ли да отговори?

— Няма!

— Тогава какъв смисъл има да питам?

— Никакъв! — В очите на дявола заблестя диво злорадство.

— С кого разговарях по-рано? — попита Карас.

— Стига де, вече ме пита за това.

— Знам, но ти не отговори.

— Просто още един добър приятел на сладки прасенца.

— Може ли да говоря с него?

— Не. Той сега е зает с майка ти. Тя му смуче патката до космалаците, Карас. До корена! — Глух, басов смях. — Страхотен език. Меки устни.