Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

— Имате ли касетофон? — попита Карас. — Нали разбирате, портативен.

Крис вдигна глава.

— Да, отче. Защо?

— Ако обичате, донесете го в спалнята. Вземете и празна касета.

Крис го изгледа с внезапна тревога.

— Защо? Чакайте малко! Искате да запишете Ригън?

— Важно е.

— Изключено, отче! В никакъв случай!

— Вижте, трябва да сравня структурата на речта — рязко я прекъсна Карас. — Това може да докаже на църковните власти, че дъщеря ви наистина е обсебена.

Изведнъж двамата трепнаха от шумния порой ругатни, насочен към Карл, който излизаше с пребледняло лице от спалнята на Ригън. В ръцете си стискаше торба с мръсни пелени и спално бельо. Той затвори вратата и неуморният глас заглъхна.

— Преоблече ли я, Карл? — попита Крис.

Икономът плахо прехвърли поглед към Карас и пак към нея.

— Да — отвърна с усилие той и бързо тръгна по коридора към стълбището.

Крис се заслуша как стъпките му бързо слизат надолу и когато стихнаха, отново се обърна към Карас. Раменете й безсилно провиснаха.

— Добре, отче — примирено изрече тя. — Ще ви го пратя.

Рязко се завъртя и изтича по коридора.

Карас я гледаше с недоумение. Какво криеше тя? Нещо. После забеляза внезапната тишина, пристъпи до вратата на спалнята, отвори я, влезе, затвори зад себе си и се обърна напред.

Очите му се разшириха от ужас пред изпитото, костеливо същество на леглото, което го наблюдаваше с напрегнат, подигравателен поглед. Очите му бяха пълни с лукавство, омраза и което бе най-страшното — с чувство на върховна власт.

Карас пристъпи към леглото, приведе се и се вслуша в тихото къркорене на изпразнени черва.

— О, здрасти, Карас — сърдечно го поздрави Ригън.

— Здравей — отговори спокойно свещеникът. — Как се чувстваш?

— В момента съм много щастлив да те видя. Да. Много щастлив. — Дългият белезникав език провисна навън, а очите нагло се вгледаха в Карас. — Виждам, че си в работно облекло. Много добре. — Ново къркорене. — Малко смрад няма да ти попречи, нали, Карас?

— Ни най-малко.

— Лъжец.

— Дразнят ли те лъжите?

— Само донякъде.

— Но дяволът обича лъжците.

— Само изпечените, драги ми Карас, само изпечените. А и кой ти каза, че съм самият дявол?

— Не беше ли ти?

— О, може и да съм го казал. Може. Не съм добре. Между другото, повярва ли ми?

— Да, повярвах ти.

— Тогава приеми моите извинения. Заблудил съм те. Всъщност съм просто един клет изтормозен демон. Един от дяволите. Разликата е тънка, но много важна за нашия отец в ада. Грозно звучи това — ад. Подхвърлих му да променим името на Шотландско измерение, но той никога не ме слуша. Хей, Карас, нали няма да му кажеш, че съм се представял за него? Ще си мълчиш, нали? Когато го видиш.

— Да го видя? Той тук ли е?

— В прасенцето? Де тоз късмет. Тук сме само една малка сбирка на клети души. Между другото, не ни обвиняваш, че сме тук, нали? В края на краищата няма къде да отидем. Бездомници сме.

— И докога смятате да останете?

С изкривено от гняв лице Ригън подскочи от възглавницата и яростно изкрещя:

— Докато свинчето умре! — После също тъй внезапно се отпусна назад и с лигава усмивка добави: — Впрочем денят е чудесен за екзорсизъм.

Книгата! Трябва да го е прочела в книгата!

Погледът на подигравателните очи се впи в него.

— Не се бави, Карас. Започвай.

— Ще ти хареса ли?

— Безумно.

— Но това няма ли да те прогони от Ригън?

— Ще ни обедини.

— Теб и Ригън?

— Теб и нас, вкусно залъче. Теб и нас.

Карас замръзна. Ясно усети лекия леден допир на нечии ръце. Миг по-късно ръцете изчезнаха. Страх ли беше това, запита се Карас. Страх от какво?

— Да, ще се включиш в нашето малко семейство — продължи Ригън. — Разбираш ли, лошото на небесните поличби е там, че видиш ли ги, вече нямаш оправдания. Забелязал ли си за колко чудеса чуваме напоследък? Не по наша вина, драги ми Карас. Стараем се!

Карас рязко завъртя глава, защото чу внезапен тропот. Едно чекмедже на бюрото се бе отворило докрай и свещеникът изтръпна, като го видя да се затваря с трясък. Ето! Доказано паранормално явление! И изведнъж емоциите се свлякоха като парче прогнила кора от дървесен дънер. Свещеникът си спомни за телекинезата и научните й обяснения. Тихо кискане го накара да се обърне към Ригън. Тя се хилеше.

— Какво удоволствие е да си бъбря с теб, Карас — каза тя с познатия гърлен глас. — Чувствам се свободен. Разгулно разпервам огромните си криле. В крайна сметка дори самият факт, че просто ти казвам това, само обрича душата ти на още по-страшно проклятие, мое мило и некадърно докторче.

— Ти ли го направи? Ти ли отвори чекмеджето преди малко?

Съществото, наречено Ригън, не го слушаше. Беше се загледало към вратата, откъдето долитаха нечии бързи стъпки по коридора. Лицето му отново се промени и пред Карас изникна една от другите личности.

— Мръсно копеле! — изкрещя гласът с британски акцент. — Шибан хун!

Карл влезе с касетофона. Без да поглежда леглото, той бързо го подаде на Карас и напусна стаята с пребледняло лице.