— Пак можем да го направим. — Адам го предложи някак си непринудено, но в погледа му видях колко много иска да кажа „да“. Все още беше лято, а разговорът бе предизвикан от графика му за отпуските. — Може би имаме нужда точно от това. Малко време само за двама ни.
— Ще си помисля.
Списъкът с екипажа за полета от Лондон до Сидни излезе на следващия ден.
— Съжалявам — казах на Адам, след като се разменихме с Райън. — Зачислена съм за полета до Сидни. Ще ме няма цялата седмица.
Една малка лъжа. И ето ме тук сега.
Не трябваше да съм тук. Не и на този полет. Не и на никой полет.
Минавам пак през пътническата кабина и няколко от пасажерите ме поглеждат. Дали защото държа бебе? Може би искат още едно питие?
Или защото ме изнудват?
Не знам отговора на последния въпрос и това ме кара да съм внимателна. Страхувам се да не изпусна бебето. Оглеждам отново пасажерите, без да ми е известно какво търся. Някой уверен… арогантен? Или някой, който е също толкова изплашен, колкото мен?
Жената на 5G е със зачервени очи. Постоянно прехвърля в ръце една смачкана салфетка.
— Добре ли сте? — Приближавам се до нея, доколкото коленете ми позволяват.
— Не. — Гласът ѝ е груб. Изпълнен е с горчивина. Хората, които отвличат самолети, не са с всичкия си, нали? Те са ненормални. Радикали. Тази жена може да е всяко едно от тези неща.
— Желаете ли да поговорим за това? — Едва успявам да говоря нормално, но е наложително да остана спокойна.
Жената се опулва на бебето в ръцете ми.
— Смятаме, че разполагаме с цялото време на света, когато сме млади.
Затаявам дъх.
— Тогава осъзнаваме, че времето лети, а не сме направили дори половината от нещата, които сме искали и които са от значение за нас.
Хващам жената за ръката и тя се обръща, за да ме погледне.
— Тя умира. — Очите ѝ са много светли, като зимно море са. Взира се в мен, без да мигне, а сълзите ѝ напират. — Моята най-добра приятелка. Сестра ми, така я наричах, макар че се разбирахме много по-добре от всички сестри, които познавам. Премести се да живее в Сидни преди двайсет години, за да се омъжи за един идиот със сърф. Обещах ѝ, че ще ѝ ходя на гости, но животът така ме завъртя… — Очите ѝ се пълнят със сълзи. — А сега е на прага на смъртта.
— Ще прекарате Коледа с нея, така ли?
— Ако издържи толкова дълго — отговаря тихичко жената.
— Сигурна съм, че ще издържи — уверявам я аз, защото не знам какво друго да кажа и защото тази жена няма нищо общо с писмото, което получих. Тя иска единствено да стигне до Сидни навреме, за да се сбогува с приятелката си.
От другата страна на пътеката, един ред по-назад, седи мъж, който прилича на човек от Близкия изток. Тъмната му кожа е покрита в лъскава пот. Нервите ми се опъват — инстинктите и предразсъдъците ми са се хванали здраво за ръце.
— Всичко наред ли е? — Насилвам се да се усмихна. Мъжът се тресе и веднага си отбелязвам издайническите знаци наум. Нервен, държи се странно, пътува сам.
— Самолетът в изправност ли е?
— Да — отговарям внимателно аз. — Всичко е наред.
— Не обичам да летя. Изпих един валиум, но не ми помогна.
— Всичко е наред — повтарям. — Самолетите в днешно време са много безопасни. Много. Няма какво да се обърка.
— Това не е вярно. Постоянно стават катастрофи — гледаме ги по новините.
— Този самолет обаче… — гласът ми потреперва —… е безопасен.
Оставям го, като си налагам да вървя бавно, както обикновено минавам през пътническата кабина. Не искам повече да държа Лаклан — не искам да държа в ръцете си невинен живот, който да ми напомня пред какво сме изправени. Връщам го обратно на Пол Талбът.
Авиокомпаниите осъществяват проверки за безопасността през цялото време. Пускат пожарната аларма, провеждат обучения, тестват стандартните процедури. Направили са десетки такива само за този полет, като са проверили абсолютно всичко от „а“ до „я“. Дали това не е поредната от проверките на Диндар? Сложна пиар постановка, която да демонстрира колко безопасен е полетът?
Знам стандартните процедури наизуст.
Първата стъпка е да информирам пилотската кабина за случващото се. Пилотите няма да се загрижат за безопасността на дъщеря ми, наясно съм с това. Звучи коравосърдечно, но го разбирам. Ако някой е взет за заложник от тази страна на пилотската врата, на тях не им е позволено да я отворят — нито на пасажер, нито на член от екипажа. Дори семейството им да е тук на борда и да видят на камерата, че похитител е опрял острие в любимия им човек, пак нямат право да отварят вратата. София може да е в опасност, но това няма да е от значение за Ческа и Майк. Прекалено много животи са заложени на карта.
Вратата се отваря и аз влизам вътре. Не виждам нищо освен мрак през големия преден прозорец. Изведнъж ме обзема усещането, че падам, че се търкулвам в заешката дупка от „Алиса в страната на чудесата“, че губя контрол…
— Здрасти… — Майк поглежда името на табелката ми, свикнал да лети с непознати —… Мина. Как е там отзад?
