Кармел и Ерик разчистват пътническата кабина. Подносите им са пълни с чаши и мръсни салфетки. Кармел идва в кухнята и оставя подноса си на една страна. Отивам при нея, за да ѝ помогна да разделим боклука от мръсните прибори. Ерик носи нов поднос, след който идва още един от Кармел. Докато работя над тях, намирам плик. Той е светлосин — прилича на онези старомодни писма — с едно-единствено име, изписано на него.
Мина.
— Какво е това? — питам аз.
Усилията ми да помогна при чистенето не са успели да умиротворят Ерик, който ме гледа странно.
— Плик.
— Може да е бакшиш — предполага Кармел.
Ерик изсумтява.
— За какво?
— От кого е? — питам обезпокоено.
Двамата свиват рамене. Кармел поглежда безпомощно към купчината боклуци, които са разчистили от пътническата кабина. Възможно е да е бил всеки.
— Може да е любовно писмо! — прави второ предположение колежката ми. — Ако е от мъжа на място 5F ще позеленея от завист!
— Ако е бакшиш, трябва да го разделиш с нас.
Стените на самолета се вият около мен и заплашват да ме смачкат. Дробовете ми са прекалено свити, а гръдният ми кош — прекалено малък. Минавам покрай Кармел, отивам в тоалетната, заключвам вратата и облягам гръб на нея, докато отварям плика. Вътре има само един лист хартия, изписан със същото тъмносиньо мастило и същия красив почерк като на плика.
Прочитам първия ред и целият ми свят се обръща с главата надолу.
По-долните инструкции ще спасят живота на дъщеря ти.
Казвам се Питър Хопкинс и съм пасажер на полет 79.
Почти веднага след като излетяхме, хората започнаха да се оплакват с колко малко пространство разполагат. Жената до мен си свали облегалката на седалката назад, но беше изритана в бъбреците от мъжа зад нея. Очевидно има наложен етикет, че когато летиш в икономична класа, не си сваляш седалката, докато не изгасят осветлението. Кой да ги знае тези неща?
Според мен седалките са доста удобни. Определено съм полагал глава на много по-лоши места. На мръсни матраци, миришещи на урина, и на кашони пред вратите на магазини с решетки на прозорците, които служат за предпазване от хора като мен. В стаи на приятели и на дивани на хора, които едва познавам, но кой може да откаже, когато навън вали проливен дъжд. Със сигурност седалките в бизнес класа са по-удобни, но човек се научава да е благодарен на това, което има. Така или иначе не планирам да спя. Смятам да стоя нащрек — това е друг урок, който научаваш, когато живееш на улицата.
Властимащите могат да се справят със скитничеството за нула време. Помните ли онази кралска сватба в Уиндзор? За четиресет и осем часа нямаше нито един човек по улиците. Разбира се, веднага след като младата двойка замина за меден месец, всички бяха изхвърлени отново навън, но важното е, че има достатъчно легла. Доказаха го. Правителството може да осигури на всекиго минимални доходи, с които да се плати за покрив над главата му и храна в стомаха му. Само че им е угодно да ни държат на дъното. Не сме регистрирани като гласоподаватели и не плащаме данъци, тогава защо да имаме право на глас? Искат да си знаем мястото. Ние сме граждани втора ръка.
Нуждаем се от революция. От масов бунт. Да отидем в парламента и да свалим правителството. Не като онези измислени онлайн петиции, подписани от либерали от средната класа със сигурни доходи, недоволни от всичко. Нуждаем се от истинска революция. Трябват действия, само те помагат. Да се играе на котка и мишка с полицаите по малките улички на Лондон, да се маже вазелин по предните прозорци на полицейските бусове и да се тъпчат картофи в ауспусите им. Дребни деяния, но важни. Като едно време, когато се оплаквахме повече от година и половина, че приютите са претъпкани, но никой не направи нищо. Един малък пожар — това е всичко, от което се нуждаем. Без да нараняваме никого, без да нанасяме сериозни щети. Онзи склад, който преустроиха, реши проблема за по-малко от седмица. Дванайсет допълнителни легла и готово. Ето това е предприемане на действия.
Като се заговорихме за пренаселване, в самолета няма как да се добавят допълнителни седалки. Чакахме на дълга опашка, за да се качим на борда, все едно ни водеха към газови камери, и се натъпкахме на местата си, като прескачахме крака и държахме багажите си над главите, за да не ударим някого с тях. Тогава ми мина една мисъл: „Надявам се да не стане пожар.“ Чудесно е, че знам къде са аварийните изходи, но предполагам, че шансовете ми да стигна до такъв не са големи. Ще бъда прегазен преди това. Хората ще ме блъскат, за да минат покрай мен. Всеки ще е сам за себе си.
Не ме разбирайте погрешно — както вече споменах, прекарвал съм нощите си на много по-лоши места, — но ако се замислите, е много странно доброволно да останете в пространство от един квадратен метър цели двайсет часа в подвижен смъртоносен капан. Също като онези камиони в Индия, които са натъпкани до пръсване с крави, пилета и жени с пълни пазарски чанти.
