— Не знам каква игра играеш, но вече извърши много сериозно престъпление. — Говоря бавно, а сухите ми устни се борят с всяка сричка. — Даването на вредни субстанции се наказва със затвор… и не си мисли, че ще ти се размине, защото още си ученичка. — Усилията, които влагам, за да ме разбере какво говоря, ме оставят без дъх, сякаш газя в плаващи пясъци.
— Всъщност съм на двайсет и три. Изненада! — Бека говори приповдигнато, почти напевно, все едно разговаря със София, която продължава да я прегръща силно. Детегледачката се олюлява и я успокоява. — Спри, Адам.
Намирал съм се в безброй подобни ситуации. С пияни хора, с гневни хора, с луди хора. Шофирал съм през градски площади с включени сирени, изпълнен с адреналин от евентуална борба, и съм се справял с трима души наведнъж.
Хващан съм също и неподготвен — при домашно посещение, при което нещата излязоха от контрол, и неочаквано нападение, докато водех заподозрян към ареста. Възможно е да ме изненадат, но на определено равнище съм готов за такива неща, когато съм на работа.
Сега не съм готов. Нито физически, нито психически. Не и когато тялото ми не ми се подчинява и съм в дома си, пред дъщеря си. Не и когато момиче, което съм смятал, че е на седемнайсет години, се е превърнало в психопат.
— Пусни я.
— Казах ти да стоиш, където си.
— А аз ти казах да я пуснеш.
Бека помръдва свободната си ръка и се усмихва.
Застивам.
Тя държи — на сантиметри от врата на София — спринцовка с някаква течност.
Казвам се Ричи Никълс и прекарах първата половина от полет 79 в играене на игри.
Не разбирам хората, които казват, че не обичат компютърни игри. „Кои по-точно?“, винаги ги питам. Защото това е все едно да кажеш, че не харесваш животни. Или храна. Съществуват много различни игри, така че не е възможно да ги мразиш всичките. Ако не си падаш по битките, има спортни, ролеви или стратегии, при които обикаляш и събираш разни неща. Те не са ми любими, но всяка си има своя чар. На самолета предлагат само игри с пъзели, но и те стават за убиване на времето.
Аз си падам по шутъри от първо лице. Това са игри, в които можеш наистина да влезеш — не гледаш света отгоре, а си в него. Не е проблем да играеш с часове на изгасени лампи и със слушалки на главата. Чуваш как героят ти диша и след като се потопиш в играта, вече не чуваш собственото си дишане. Превръщате се в едно цяло — човек и аватар. Няма нищо между вас и лошите, освен цевта на оръжие. Когато стреляш и джойстикът подскочи в ръцете ти, можеш да усетиш отката в рамото си, както и всичко останало — потта, шума, кръвта…
Играя от малък. Майка ми постоянно ме заплашваше, че ще ми вземе плейстейшъна, но не го направи. Тогава все още ходех при баща ми всяка седмица, а тя знаеше, че компютърните игри са нашето нещо и просто ще отида в тях след училище, ако не ми позволи да играя у дома. Мама се отказа да ме кара да слизам за вечеря. Носеше ми я горе на поднос и когато видеше, че е изстинала, без да я докосна, ми правеше сандвичи. Не ядях много и от тях. Правех си спагети полуфабрикати, докато се зареждаше следващата игра, и оставях празните чинии пред вратата си.
Това беше всичко, което исках да правя. И само него правех. Не бях само аз така. Бяхме цяла група от нашето училище — играехме в „мултиплейър“ и до полунощ трепехме зомбита. Често играех по цели нощи, след което бягах от някой час, за да поспя в тоалетната за инвалиди. Прекарвах по-голямата част от часовете в разработване на стратегии за вечерната сесия и едва ли някой се изненада повече от мен, когато получих достатъчно четворки, за да имам шанс да продължа да уча в университет.
През последните две години от обучението си започнах да играя на симулатори. Позволяваха ни да носим лаптопи в часовете и имахме много време за учене в клас, през което можехме да правим каквото си поискаме, стига да сме в училище, но ако ни хванеха да играем на игри с насилие, щяхме да загазим. В началото карах мотори. Дори исках да си взема такъв. После летях за първи път и много се запалих. Пътнически самолети, бойни изтребители, биплани от Втората световна война — летял съм с всички.
Нещата се объркаха, когато отидох да уча в университета. Предметите, които намирах за лесни в училище, вече не бяха такива и беше по-добре да си стоя в стаята, отколкото да ходя на лекции и упражнения и да изглеждам глупав. Мама срещна някакъв тип на курсовете по танци и двамата превърнаха стаята ми в огромен килер за парцалите си. Игрите бяха единственото нещо, заради което си струваше да се будя, и ставах все по-добър.
— Срамота е, че не можеш да си изкарваш прехраната с него — казваше татко по време на поредния ни спор относно колко пари ми изпраща и как се надява в крайна сметка да има смисъл от това.
Университетът ме изключи по средата на втората година. Започнах работа в една фабрика, от която ме уволниха още на първата седмица и това се повтаря оттогава. Все съм сам, търся си работа и живея в скапана стая в скапана къща в скапаната част на града.
