Точно когато смятах, че съм ударил дъното, нещата тръгнаха нагоре. Намерих си приятели — истински приятели — и постепенно започнах да се чувствам по-добре. Захванах се с тренировки и придобих известна увереност. Пак играех през цялото време, но също така се хранех правилно. Дори излизах от време на време.
Един от приятелите ми ми намери работа. Те знаеха, че съм запален геймър (техни думи, не мои) и се нуждаеха от уменията ми. Нуждаеха се от мен. И — пукни се от яд, татко, — щяха да ми плащат за това.
Играенето се превърна в моя професия. Изпробвах нови игри за разработчици и търсех начини да хакна системата им, за да получа пълен набор от оръжия, без да плащам за подобрения, след което ги тествах отново, когато им подсилеха защитата.
Всеки ден се будех с нова цел и не ставаше въпрос само за чека, който означаваше, че ще мога да си купя прилични дрехи и може би дори кола. Не ставаше въпрос дори да бъда част от екипа (все още предпочитах да работя сам). Важното беше, че имах цел, имах крайни срокове.
Когато се качих на полет 79, вече бях друг човек. Знаех къде отивам и каква е целта ми. Пътувах в бизнес класа сред хора, които смятаха, че е тяхно право да са тук. Аз също смятам, че мястото ми е тук, че най-накрая съм го заслужил.
Най-накрая се чувствам важен.
Плитката на дъщеря ми е паднала от едната ѝ страна и иглата е надвиснала над оголения ѝ врат.
Не мърдай, София…
Виждам ъгълчето на дясното ѝ око и черните ѝ мигли. Лапнала е палеца си и го смуче в ритъма на нежното олюляване на детегледачката.
Не помръдвай дори мускул.
— Какво има в спринцовката, Бека? — Опитвам се да говоря тихо, за да не изплаша дъщеря си, все едно обсъждаме времето, работата, нищо важно. Думите ми обаче се сливат една с друга. Чувам гласа си като ехо в главата си и през няколко секунди зрението ми се размазва. Появяват се нови силуети на Бека и София до техните, сякаш съм направил снимка, на която са мръднали.
— Инсулин.
Инсулин? Баща ми имаше диабет. Не беше особено добър в справянето си с него. По няколко пъти на седмица изпадаше в хипогликемичен шок — потта избиваше по челото му, докато търсеше глюкозна таблетка. София не се нуждае от повече инсулин, отколкото тялото ѝ произвежда — дори малка доза може да го накара да спре да функционира.
— Колко?
— Достатъчно.
Като че ли усещам трепет в гласа на Бека, скрит зад напереното ѝ поведение, но на лицето ѝ не е изписано нищо такова. Тялото ми започва да отказва. Усещам как силите ме напускат, все едно съм изкарал двойна смяна и съм пийнал едно-две след това.
— Защо? — съумявам да попитам. Правя малка крачка напред. Бабешка крачка. Колко е часът, господин Вълчо[9]?
— Светът трябва да се събуди и да види какво става.
Кръвта се смразява във вените ми. Погледът ми подскача от леденото изражение на Бека и върха на иглата, надвиснала над чистата бяла кожа на София. Бека надрусана ли е? Човек не прекарва много време с детегледачката си. Не повече от пет минути преди и след като дойде да гледа детето му. През останалото време са сами. Могат да правят каквото си поискат. Могат да бъдат всеки.
— Във всяка спечелена битка има жертви.
Говори машинално, все едно рецитира някакъв сценарий. Спомням си едно обучение на работа за радикализирането на младежта във Великобритания. Хлапетата на видеото говореха по този начин — изричаха думи, които им бяха втълпени от ислямски екстремисти. Обработваха ги психически и след това ги използваха като пушечно месо.
Какво знаем всъщност за Бека? Тя се грижи за София повече от двайсет пъти, откакто Катя си тръгна. Майка ѝ винаги я взема от ъгъла на главната — не харесва дупките в нашия фермерски път. Когато се прибера от работа, Бека си събира учебниците в раницата…
Всъщност съм на двайсет и три.
Изиграла ни е от самото начало. Учебници, тревога около изпитите, спорове с майка ѝ кой университет да избере… Всичко това е било постановка, за да ни накара да смятаме, че е още дете, за да ѝ се доверим.
Катя ѝ е казала, че вероятно търсим някого, който да гледа София след училище.
Нито аз, нито Мина проверихме историята ѝ. А и как можехме да го направим? Катя не беше оставила телефон или адрес, така че нямаше как да я питаме за Бека, дори да искахме.
Дишането на София се забавя. Краката ѝ, увити около талията на Бека, увисват. Тя заспива, унесена от люлеенето и монотонното говорене на детегледачката.
— Трябва да действаме сега, за да предотвратим масовото изтребление.
Масово изтребление? Преборвам се със страха в гърдите си. Тази жена е луда. Способна е на всичко. Приближавам се с още няколко сантиметра до нея.
— Добре… — Още два-три сантиметра. Не откъсвам поглед от Бека. Гледай ме в очите, не в краката. Колко е часът, господин Вълчо? Мозъкът ми не е способен да направи връзките, от които се нуждая; мислите ми са като разхвърляни камъни в надигаща се река — те са прекалено далеч един от друг, за да мога да скоча на следващия.
