Заставам на една страна. Представям си лицето на София в главата си, докато извършвам най-ужасното престъпление в живота си. Майк се обръща. Усмивката му се изпарява още преди да се е оформила напълно, а чертите на лицето му изразяват първо объркване, а после ужас, когато поглежда от мен към мъжа без обноски, онзи с острите черти на лицето, който играеше на компютърна игра. Вратата се затваря и за момент само трима души на света знаят, че полет 79 е похитен.
Последвах инструкциите от писмото.
Съпругът ми и дъщеря ми са в безопасност.
Всички на този самолет са в опасност.
Първия път, в който наруших закона, бях в Женския мирен лагер в Грийнъм Комън, където стоях между майка ми и някаква осемдесетгодишна бабка, която си носеше флапджакове за хапване. Хвърлих камък и ударих един от полицаите. Добър изстрел, поздрави ме майка ми. Бях на девет и възрастта ми оправдаваше всякакви подобни действия. Спомням си силата, която почувствах, когато полицаят се обърна, разтри рамото си и потърси извършителя. Дори не ме погледна.
Оттогава целта ми е точно това. Да се крия пред очите на всички. Да не будя подозрение.
Независимо дали го вярваш, или не, аз не съм човек, който обича да причинява болка и да предизвиква страдание у другите, но настъпва момент в живота, в който трябва да претеглим резултатите от действията и бездействието си. Във времена на конфликт например е прието да се използва насилие срещу вражеските войници, а цивилните жертви са трагичен, но неизбежен резултат от него. Бомбардировач, който не успее да уцели целта си, скоро сам се превръща в цел.
В момента сме във война — не се заблуждавай. Може да ти се струва, че не е така — точно както Втората световна война е била коренно различна от Първата, но пак е била война, и то много по-опасна за онези, които не са я приемали.
Наказателният кодекс ни позволява — не само на полицаите — да използваме сила в случаите, в които може да се предотврати престъпление, което повдига въпроса какво точно е определението за такова? Според речника престъплението е действие или бездействие, което се наказва от закона, но законите в различните страни са различни. Хазартът например не е престъпление във Великобритания, но ислямските закони го забраняват. Дъвченето на дъвка е незаконно в Сингапур, а двойки без брак не могат да съжителстват в Обединените арабски емирства. Разбираш, че „престъплението“ може да е различно понятие за различните хора.
Онези от нас, които имат свобода на словото и на действията, разполагат с лукса да избират как да реагират при престъпление, което се случва пред очите им. Можем да си тръгнем или да се позовем на законите си и да действаме. Аз избирам да действам. Вярвям, че ти ще направиш същия избор. Не се познаваме отдавна, но вече знам, че не можеш да стоиш със скръстени ръце — не е в природата ти.
Стигаме до въпроса какво е „разумна“ сила. Това определено зависи от престъплението. Отнемането на живот е неразумно при много обстоятелства — бихме казали дори в повечето, — но не е ли различно, ако отнетият живот е животът на убиец? На изнасилвач? Ами ако с отнемането на живот можем да предотвратим последващи убийства, изнасилвания?
Виждаш, че правилно и грешно не са точни понятия, нали?
Позволи ми да ти обясня нещо за войната, която се води. Това е най-великата война на всички времена, най-голямата и най-опасната. Престъпленията са много, а резултатите от тях — тежки, така че всеки настоящ и бъдещ живот са подложени на риск.
Не ти ли се струва, че това е престъпление, което заслужава да бъде спряно?
Какво е смъртта, сравнена с престъпления от подобен мащаб?
Нищо. Тя е нищо.
Клепачите ми се съпротивляват, докато се опитвам да отворя очи. Искам да ги потъркам, но ръцете ми са вдървени и не ми се подчиняват. Главата ме боли, а устата ми е суха и вкусът в нея е като след десет бири и дюнер, вместо… Поклащам глава в опит да я прочистя. Какво се случи снощи?
Утрото дойде ли? Мракът се вие около мен, дебел като одеяло, така че не съм сигурен дали очите ми са отворени, или не. Чувам музика — топ десет хитове на някаква комерсиална банда. Не съм в леглото си — под мен е студено и твърдо. Къде съм?
Спомените бавно се прокрадват през мъглата в главата ми. Събирачът на дългове. Бека. София.
— София! — прошепвам дрезгаво и измъчено. Вода. Нуждая се от вода. Все още ли съм в кухнята? Бях там, когато припаднах, нали? Цялото тяло ме боли, сякаш всичко е счупено и натъртено.
Внезапно в главата ми изниква как спринцовката, пълна с инсулин, се забива във врата на дъщеря ми. Дали Бека я е инжектирала? На двайсет и три години е, каза тя, а не на седемнайсет. Значи не е ученичка. Не е никаква ученичка. Каква, по дяволите, е тогава?
Представям си как София пищи при ужилването на иглата и започва да се гърчи в шок, когато инсулинът прониква в тялото ѝ.
— София! — Името ѝ проехтява обратно към мен.
