Къде съм? Лежа на една страна на някакъв студен и влажен под и се опитвам да се изправя до седнало положение. Примигам, за да привикнат очите ми към мрака. Нещо подръпва ръкава ми и ми пречи да стана.
Завързан съм.
Не, не съм завързан, а съм закопчан с белезници. Ръцете ми са зад мен, опрени в някаква стена. Прокарвам пръсти по пръстените на белезниците и напипвам острите зъби, които ги заключват. Толкова са стегнати, че китките ми са протрити и изтръпнали. Ръцете ми са разделени от твърда пластмаса. Това са полицейски белезници или нещо подобно на тях.
Между мен и стената се намира нещо студено и твърдо, което се е забило в кръста ми. Метален лост или тясна тръба с достатъчно място за прекарване на белезниците. Пръстите ми проследяват метала до пода и отново нагоре — около двайсет и пет сантиметра е, — където изчезва в стената. Изпробвам го, но не поддава. Музиката спира и е заменена от реклама. Това е радио — някаква комерсиална станция с енергични водещи и също толкова енергични песни.
Подът е от каменни плочи, които дерат върховете на пръстите ми. Засилвам се с единия крак в мрака и извивам тяло, докато не докосвам стената, за която съм заключен. След това правя същото с другия крак в другата посока, за да придобия по-ясна представа за помещението. То е тясно и с нисък таван, от който капе вода на главата ми.
Знам къде съм.
В мазето под къщата ни.
— София! — Последната сричка е потопена от хлип. Дърпам ръце, но белезниците само дрънчат в метала, отново и отново, и отново…
Чувам я.
Проклинам веселите водещи, които обсъждат днешната тема — Кой е най-лошият коледен подарък, който сте получавали? — и затварям очи, за да изостря единственото сетиво, от което имам нужда.
— София!
Вероятно и вие сте подарявали такива подаръци! Остава само седмица до Коледа, а аз — не ме съди, Мишел, — все още не съм купил подарък на съпругата си.
Не ѝ вземай комплекта с тенджери, Рамеш, имай ми доверие.
Но тя обича да готви!
Ето с какво ми се налага да се справям, уважаеми слушатели? Обадете ни се с вашите истории и предложения и се насладете на празничните ни мелодии. Нали ме разбираш, Рамеш?
Чувам дишане под глупавите коментари на Мишел и Рамеш от „Райз Еф Ем“.
— София, ти ли си? Скъпа, там ли си?
— Тате?
Изпитвам облекчение.
— Тук съм, миличка. Ранена ли си?
Дъщеря ми не отговаря. Чувам дращене — обувки по камък — и примигам, за да се съвзема. Постепенно привиквам с мрака. Успявам да прогледна през него. Откакто започнах работа в Службата за криминални разследвания, прекарвам повечето си време зад бюро, а не на улицата, но въпреки това съм работил достатъчно дълго като униформен полицай. Претърсвал съм празни складове посред нощ и съм преследвал заподозрени на потънали в мрак игрища. Лъчът на фенерчето осигурява фалшиво чувство за сигурност, създава сенки и засилва мрака. Довери се на очите си, казвам си.
Мазето ни е широко около три метра и дълго около шест, със стръмни каменни стълби в единия край, които водят до кухнята. Когато купихме къщата, имахме грандиозния план да го превърнем в стая, като махнем улея за въглищата и свалим малко нивото на градината, за да сложим прозорец. Офертата за подобен ремонт беше прекалено висока и се отказахме от идеята. В мазето е прекалено влажно, за да съхраняваме каквото и да било, а с падането на температурите мишките идват тук, за да търсят топлина и храна. Пръстите ми инстинктивно се свиват навътре.
Най-лошият подарък, който някога съм получавал, Мишел, е плетен чорап от тъщата ми.
Само един ли получи, Рамеш?
Каза, че преждата ѝ свършила.
— Тате — изскимтява София в мрака.
Стените на мазето са от тухла, издигнати в основите на къщата. Оглеждам ги в търсене на нещо различно, на нещо сиво в тъмнината.
Ето там!
Дъщеря ми е на стълбите — детска сянка, свита на най-горното стъпало, където слаба светлина се процежда от кухнята под вратата. Тя примига, все едно крушката е напът да изгори. Очите ми постепенно привикват още повече с мрака.
— Добре ли си, миличка?
Краката на София са свити до гърдите ѝ. Прегърнала ги е и е заровила глава в коленете си. Дърпам безуспешно металната тръба зад мен. Главата ми се прояснява от мъглата. Усещам остра болка в ребрата си и дъхът ми секва при всеки опит да се освободя. Детегледачката ме е докарала тук, като ме е влачила по стълбите и ме е оставила да падна. Всеки сантиметър от тялото ми подсказва, че е направила точно това.
— Тук не ми харесва, тате.
— На мен също. Ранена ли си?
— Коремът ми не е добре.
— Тя даде ли ти нещо, София? Нещо за ядене? — Дърпам силно белезниците, разгневен на Бека, на себе си и на проклетата тръба, която не поддава. Дори. Сантиметър. — Даде ли ти нещо? Важно е да ми отговориш! — Дъщеря ми отново заравя глава. Това ме кара да си прехапя езика и да заговоря по-нежно: — Миличка, Бека даде ли ти някакво лекарство?
София помръдва, но не съм сигурен дали е кимнала, или е поклатила глава.
— Това „не“ ли е?
— Да.
— Не ти е дала никакво лекарство, така ли?
— Не.
Въздишам.
— Но коремът те боли?
