— Не му е добре. Все едно си ме въртял, играли сме на летене с мама или чудовището от банята е дошло. — Гласът ѝ е тих и изплашен.
— Ах. И моят е така, ако трябва да бъда честен. — По радиото започва прогнозата за времето, която обещава още повече сняг през нощта и спад в температурите до минус три градуса. Влагата от каменния под прониква до костите ми. Облечен съм в панталони и риза, а София е по пижама и халат. Поне е с пантофите си. Аз съм по чорапи и краката ми са премръзнали.
Ослушвам се за някакви звуци, идващи от къщата, но не чувам нищо. Бека тръгнала ли си е, или още е горе?
— Миличка, вратата заключена ли е?
— Да.
— Би ли я изпробвала отново? Разклати я добре, за да мога да видя. — София става бавно и проникващата под вратата светлина се усилва. Тя завърта топката, след което я разклаща здраво. Вратата не се отваря.
— Заяла е. — София разклаща отново топката.
— Удари я. Стисни ръката си в юмрук и я удари много силно.
Тя я удря, отново и отново, толкова силно, че би трябвало да събуди целия град. Бека каза, че ако самолетът на Мина не промени курса си, ще нарани дъщеря ми, но тя е тук с мен и е в безопасност — ако да си заключен в мазето може да се нарече така. Това означава ли, че Мина е следвала инструкциите? Отвлечен ли е полет 79? Страхът ме стиска здраво — по-студен е от каменната стена зад мен.
Самолетът разбил ли се е?
— София, искам да крещиш, чу ли? Колкото можеш по-силно. Аз също ще крещя, затова си закрий ушите и викай с пълно гърло. Готова ли си? Едно, две, три!
Крясъците ни са оглушителни. Те рикошират в мазето. София крещи с пискливия си глас, а аз викам Бека! Не искам да крещя помощ! — не искам да плаша още повече дъщеря си.
— Добре, тихо… Слушай.
Единственото, което чуваме, е песента Rockin’ Around the Christmas Tree. Примигащата светлина идва от радиото, което е оставено от другата страна на кухненската врата, а слабата флуоресцентна светлина е от лампата на тавана в кухнята. Опитвам се да разгадая причината Бека да ни остави малката утеха от радиото, когато чувам думите… първият директен полет до Сидни.
От контрол на въздушния трафик установяват, че нещо не е наред, когато никой от пилотите не отговаря, макар че връзката със самолета не е прекъсната. Пилотите са длъжни да информират диспечер при всяко влизане и излизане от нечие въздушно пространство…
— Мога да крещя още по-силно. — София отваря уста.
— Искам да чуя какво казват.
Малко след единайсет часа вечерта от акаунта на „Активисти за климата“ е публикуван пост в Туитър, в който се твърди, че членове на групата са отвлекли полет 79 в знак на протест срещу климатичните промени.
Климатични промени. Масово изтребление. За това говореше Бека. Опитвам се да намеря смисъл във всичко това. Самолетите се отвличат от терористи. Терористите са религиозни екстремисти, а не природозащитници.
И все пак…
„Авиационната индустрия представлява най-голямата заплаха за околната среда — гласи публикацията в Туитър, — и световните лидери трябва да предприемат някакви действия сега.“
— Ела и седни в скута ми, Соф. — Това е имала предвид Бека, когато ми каза, че Мина е избрала да не се бори за каузата. Тук не става въпрос за радикализация — поне не от религиозни фанатици, — а натиск да се спрат самолетите, хората да престанат да летят и авиокомпаниите да фалират.
— Мама е на полет 79. — Гласът на дъщеря ми трепери.
Да я излъжа ли? Да ѝ кажа ли, че не става въпрос за самолета на Мина, че няма нищо общо с Бека и със заключването ни в мазето? София не е като другите петгодишни деца — тя пише и чете като много по-голяма, разбира всичко и знае точно къде е майка ѝ. Освен това казах достатъчно лъжи.
Групата „Активисти за климата“ заяви, че няма участие в случилото се. Тя твърди, че акаунтът й в Туитър е бил хакнат и в момента работят върху подсилването на сигурността си. Ще ви държим в течение относно ситуацията.
Музиката заглъхва и чувам звук от кухнята. Някакъв стол изскърцва по пода, все едно човекът на него е станал рязко.
— Бека!
— Мама е на полет 79.
— Знам, миличка. Бека! — извиквам по-силно, като знам, че плаша София, но нямам представа какво друго да направя. Самолетът на Мина е бил отвлечен, така че това трябва да приключи.
— Самолетът на мама е „Боинг 777“. На него има 353 пасажери.
— Точно така. Бека!
Чувам друг звук, този път е по-близо, и съм сигурен — просто съм сигурен, — че детегледачката е точно там, от другата страна на вратата с притиснато в нея ухо. Налагам си да говоря по-спокойно.
— Бека, знам, че си там. Получи каквото желаеше. Мина е последвала инструкциите, направила е каквото трябва — самолетът е отвлечен. Вече можеш да ни пуснеш.
Разнася се някакъв приглушен звук, нещо средно между подсмърчане и изкашляне, след което Бека отговаря. Гласът ѝ е писклив и груб, тя говори много по-бързо, а не спокойно и лукаво както когато ме упои.
— Все още не е променил курса си. Трябва да те пусна, когато промени курса си.
— Бил е отвлечен! Казаха го по радиото… Бека, пусни ни.
— Млъквай!
— Направи каквото са ти казали… Сега…
— Казах ти да млъкнеш!
