Тези думи я убедиха. Тя се нуждаеше — повече от всичко друго на света — точно от това, някой да я обича.
— Добре! Много ти благодаря ххх
По-късно ми обясни, че благодарила на звездите, че получила моето съобщение точно когато имала нужда да поговори с някого и че в това нямало нищо случайно. Не беше така — не ставаше въпрос нито за съдба, нито за късмет. Ние сме диригенти на собствения си оркестър и сами можем да избираме кой да свири в тях.
Изпитвах чувство за отговорност към Сандра. Само на мен беше споделила за тормоза на съпруга ѝ. Как можех да не ѝ помогна? Тя беше много несигурна, но под липсата на увереност открих една добра и състрадателна жена, която я беше грижа за околната среда. Сандра бе ударила дъното. Съмнението я осакатяваше и я караше да е благодарна за всяка дребна похвала. Тя беше свикнала някой друг да ѝ казва какво да мисли и бе идеална за целите ми.
Видях възможност.
Пастирът си намери овца.
Жената, която се представи като Мисури, е облечена в плетен пуловер от дебела зелена прежда.
Страхът ми започва да се разсейва — тя не е терористът, когото очаквах. Тя е нечия баба. Не казвам, че сме в безопасност, но ако и другите са като нея…
Очевидно не съм единствената, която мисли по този начин, защото правостоящите пасажери тръгват към нея като по сигнал. Умът ми препуска. Опитвам се да измисля какво ще правим, след като я повалим на пода. В шкафчетата ни има пластмасови белезници и независимо колко са на брой похитителите, ние сме повече. Трябва просто да…
В този момент Мисури вдига зеления си пуловер и всичко се променя.
Пасажерите се отдръпват назад. Отдолу носи жилетка с четири експлозива. Те са черни, а съдържанието им е толкова меко, че ъглите им са леко изкривени. От всеки от тях се вият по два тънки кабела и се скриват под пуловера ѝ.
— Сядайте. — Мисури отива в предната част на кабината до входа на кухнята. Другите пасажери бавно се връщат по местата си. Напрегнатата тишина е нарушена единствено от плача на Лаклан и от разтревожените разговори на хората в задната част на самолета, останали слепи за развоя на събитията. Чувам гласа на стюардесата от икономична класа, която уверява някого, че всичко е под контрол. По гърба ми потича пот. Положението въобще не е под контрол.
На самолета има бомба.
Всички се оплакват, когато се редят на опашките за проверка на летищата. Мърморят, когато ги накарат да си свалят обувките, и бягат по чорапи към гейта си, защото не са преценили правилно времето си. Приличам ли ви на терорист? питат те сърдито, когато ги дръпнат на една страна за по-сериозна проверка. Терористите могат да изглеждат по всякакъв начин. Тази тук носи плетен зелен пуловер.
— Тя блъфира — прошепва Ческа. На пътеката от страната на Мисури сме, няколко реда зад нея. Искам да си свали отново пуловера, сякаш като не виждам експлозивите, нещо ще се промени и тя няма да ги взриви.
— Може би. Искаш ли да проверим? — Въпросът ми е риторичен. Никоя от нас двете няма намерение да рискува. Охранителните система на летището са много добри, но не са перфектни. Шишенце перхидрол ще бъде конфискувано, но такова от шампоан, напълнено с водороден пероксид, може да бъде пренесено. Забранено е да носите в себе си нож, но е позволено да имате куки за плетене, шивашки ножици, метални пили за нокти. Съществуват много варианти за направата на оръжия.
Кармел и Ерик са от другата страна на пътническата кабина. Колежката ми не спира да върти пръстена на пръста си. Дребната жена от място 5J — блондинката, която видях да флиртува на бара — все още е права. Правя знак на Ерик да я накара да седне. Той се приближава до нея, но тя тръгва към кухнята и застава в огледална на Мисури поза отсреща ѝ. Поглежда я и ѝ се усмихва, след което кима рязко към нас.
— Замбези — казва ни. Необходимо ми е известно време, за да осъзная, че ни се представя.
Тази жена е нежна като кукла, а ръцете ѝ са сплетени отпред като булка без букет. Оглеждам я внимателно за някакви следи от експлозиви по тялото ѝ. Облечена е в еластична рокля, която не може да скрие стегнатия ѝ корем и слабото ѝ тяло. Обута е в черен клин.
Замбези. Мисури. Двете въобще не си приличат. Не приличат и на терористки.
Мисури тръгва назад към кухнята, без да откъсва поглед от кабината. Кабелите от жилетката сигурно минават през ръкавите ѝ, защото държи някаква черна пластмаса в лявата си ръка. Заговаря по уредбата.
— Нося достатъчно експлозиви, за да сложа край на живота на всеки един тук.
Разнасят се тихи хлипания, които сякаш се носят от самите кости на самолета.
— Всички се страхувате да не умрете, но въпреки това пилеете водата, от която посевите отчаяно се нуждаят. Океаните се затоплят и това унищожава рибата. Карате коли, когато можете да вървите, ядете месо, когато можете да отглеждате зеленчуци, сечете дърветата, за да строите къщи за излязлата от контрол популация. Убивате планетата и планетата е изплашена също като вас сега.
