Това ли е? Заради това ли отвлякоха самолета? Затова ли заплашиха семейството ми? Планетата е изплашена? Залива ме гняв и едва съумявам да го потисна. Представях си религиозни откачалки, фанатици. Ала не и това. Така изглежда лудостта. Тя е белокоса жена в зелен пуловер с бръчки около очите и старчески петна по ръцете. Спомням си новинарските репортажи за протестите на природозащитниците и как бързо сменях канала, без да им обръщам абсолютно никакво внимание. Може би е малко побъркана, едва ли наистина е луда. И опасна.
— Желанието и нуждата са две много различни неща — казва Мисури. Очите ѝ приличат на черни мъниста, а лицето ѝ е оживено. — Никой от вас не е имал нужда да се качи на този самолет. В страната ви, както и в страните, до които е възможно да стигнете с влак или кораб, има достатъчно красиви места за посещаване. Можете да работите с компании по целия свят чрез имейли, телефони и видеоразговори — няма нужда да унищожавате планетата. Това е егоистично, струва скъпо и трябва да спре.
Мисля си за Лия и Пол Талбът, които водят бебето Лаклан у дома, и за жената, която се надява да стигне навреме в Сидни, за да се сбогува с умиращата си приятелка. Мисля си за Пат Бароу, която бяга от мъката си. Мисля си за двайсетимата членове на екипажа, които имат да плащат ипотеки и да хранят деца. Нуждата е относително понятие.
— Тогава ти защо си на този самолет?
В кабината се надигат изплашени стонове, когато всички се обръщат към човека, задал въпроса.
— Дъг, недей! — Джини сграбчва ръката на годеника си, който жестикулира като пияница в комедиен клуб в събота вечер.
— Създателят на електрическата крушка е работил на светлината на свещи — обяснява Мисури, която изглежда по-скоро развеселена, отколкото ядосана от неудобния въпрос. — Създателят на автомобила е пътувал с кон и каруца. Онези от нас, които работят за по-добро бъдеще, трябва да използват инструментите на разположение, за да откриват нови.
— Защо още не сме се разбили? Отговорете ми. — Гласът е истеричен и идва от другата страна на кабината, а всяка следваща дума е по-писклива от предишната. — По-добре да се приключва по-бързо, ако ще умираме. Вече не издържам… не издържам!
— Някой да ѝ затвори устата — нарежда Дерек Треспас. — Чухте я — ако сътрудничим, няма да ни наранят.
— Тя има бомба!
Думата подсилва страха на пасажерите. Поглеждам нежната Замбези и забелязвам усмивката ѝ. Тя се наслаждава на всичко това.
Мисури вдига ръка и всички замлъкваме.
— Подготвихме изявление, което ще бъде публикувано в социалните мрежи през следващите няколко минути. Едно от нещата, които искаме, е правителството да си постави за цел нулеви въглеродни емисии за 2030 година и да наложи глоби на авиокомпаниите, които не демонстрират желание да използват енергия от възобновяеми източници.
Пасажерът на място 2D — мъжът с дългите крака, който ми каза да се развеселя — се е навел напред и е отпуснал ръце на коленете си. Вместо да е изплашен като другите, той кима в съгласие с речта на Мисури. Сбутвам Ческа и ѝ кимам към него.
Амазонка, Мисури, Замбези, а сега и мъжът на място 2D. Станаха четирима. Колко са общо? Дали няма някой в икономична класа? Неочаквано ме спохожда една мисъл: Дали имат представители сред екипажа?
— Вземаме само няколкостотин души за заложници — обяснява Мисури. — Нашите политици държат бъдещето на целия свят в ръцете си.
Ерик не е на същото място от другата страна на кабината. Допреди малко стоеше до Кармел, но сега е няколко реда по-близо до кухнята. Замбези слуша увлечено речта на Мисури, а Ерик от своя страна не сваля поглед от нея. Той се премества отново, но го прави почти незабележимо. Затаявам дъх. Какво прави?
— Ще останем във въздуха, докато правителството не се съгласи с нашите искания или… — Мисури млъква за миг —… или, докато не ни свърши горивото.
Настъпва моментна тишина, през която си представяме до какво ще доведе тази ужасна заплаха. Преди някой да успее да каже каквото и да било, Мисури продължава:
— Не изпитвам никакво съмнение, че ще постигнем целта си. Умишленото осъждане на смърт на стотици от жителите им, ще е един вид автогол, не мислите ли? — Тя едва ли очаква отговор. — Междувременно от вас изискваме единствено да ни сътрудничите.
Ерик се помръдва отново. Бавно, бавно. Той номер пет ли е? Сещам се как дръпна завесите около леглото си по време на почивката ни и отказа да клюкарства и да играе на игри с нас. Каза ни, че искал да спи, но дали нямаше нещо за криене?
— А ако не го направим? — провиква се Дерек Треспас.
Мисури вдига ръка, за да може ръкавът на пуловера ѝ да се изхлузи до лакътя ѝ. Кабелите отговарят вместо нея. Съпругата на Джейми Крофърд се разплаква — направо започва да вие — и това кара всички да погледнат нервно първо нея, а после отново Мисури, защото този изблик на емоции може да накара похитителката да действа. Някой хуква към кухнята. Ерик. Той сграбчва Замбези и извива ръката ѝ зад гърба. В кабината заехтяват писъци. Кармел също хуква и се провиква:
— Ерик, недей… ще ни убиеш всички!
