„Ще е на директния полет до Сидни през декември. Можеш ли да си представиш каква следа ще оставим след себе си?“
Представях си нещо много повече от следа…
Проверих маршрута в Гугъл. Навсякъде се говореше за това, таблоидите вече спекулираха кои знаменитости ще пътуват до Сидни, за да свържат имената си с такъв исторически полет.
Билетите тъкмо бяха пуснати в продажба.
Написах лично съобщение на Волга, за да изцедя до капка информацията, с която разполагаше, и ѝ обещах достатъчно опиати, които да не свалят усмивката от лицето ѝ чак до Коледа. Тя не познаваше тази жена лично, а само украинската им детегледачка. Дали това момиче, зачудих се аз, щеше да я представи? Ако Волга успееше да проникне в къщата, щеше да научи повече от семейството. Знаех, че е на двайсет и няколко години, и предположих, че няма да има нищо против да се представя за по-млада. Вече осъзнавах, че обществото не смята младите хора за особено интелигентни, и следователно не беше толкова подозрително към тях, а подобна очевидна невинност можеше да влезе в употреба.
Останалото го знаеш. Бека Томпсън, на седемнайсет години. Ученичка в средно училище, която обича изкуството, историята и френския език. Детегледачка. Активистка под прикритие. Знаех, че ще си изиграе добре ролята, въпреки възрастта си. Все пак разполагаше с изненадата на своя страна.
Тревожех се обаче, че може малко да прекали.
Първия път, в който летяхме заедно с Мина, тъкмо бяхме заживели заедно. Отидохме с кола до летището и си казахме „чао“, преди да се чекирам, като не знаех дали ще се видим след два часа, или след три дни.
— Стискай палци. — Мина ме целуна, след което се обърна към служителката на гишето за регистрация и събра длани в шеговита молитва. — Обърни му специално внимание, чу ли? Този го харесвам. — Тя ѝ намигна игриво, преди смарагдовозеленото ѝ палто да се развее и да тръгне към охраната с куфара си на колелца. Косата ѝ, която само допреди няколко часа беше разпиляна по възглавницата ми, бе опитомена в стегната конска опашка с помощта на половин флакон лак за коса.
На гейта си играех с паспорта си, докато хората се редяха на опашка и продължаваха през един тунел. Загледах се през прозореца към самолета на „Уърлд Еърлайнс“, който чакаше на пистата, и си представих как Мина приветства пасажерите и проверява бордовите им карти.
— Последно повикване за пасажер Уилямс.
Зачаках някой да побегне насам. Огледах онези, които все още седяха на столовете, и потърсих шокираното лице на изгубен в друг свят човек. Много съжалявам, но се бях отнесъл… Няма проблем, сър, побързайте да се качите. Опитах се да привлека вниманието на служителката на гишето, да ѝ напомня, че съм там, но тя беше потънала в разговор. Самолетът щеше да излети след десет минути.
Смятах да се обадя на момчетата, ако не успеех да се кача. Щях да проверя кой е свободен за по бира. Нямах намерение да скучая в апартамента. Можеше да стане дори по-забавно от уикенд в Рим.
— Последно повикване за пасажер Уилямс. Самолетът е готов за излитане. Последно повикване за пасажер Уилямс
Да е по-забавно? Кого заблуждавах? Преди година няколко бири и кебап с момчетата беше представата ми за чудесна нощ навън, но сега бях влюбен до ушите. Да оставим Рим настрана… бих седял и гледал в една точка цяла седмица в замяна на една нощ с Мина в морския курорт Скегнес.
— Адам Холбрук? — Жената вече не говореше любезно, а бе извикала от гишето си. Станах толкова бързо, че се спънах в ръчния си багаж и изтървах телефона си и списанието, което си взех за пътуването. Служителката се засмя. — Щях да кажа, че днес е щастливият ви ден, но вече не съм толкова сигурна.
— Ще летя ли?
— Ще летите.
Качих се на самолета, съпроводен от двеста недоволни погледа на пасажерите, които ме помислиха за закъснелия Уилямс, и се ухилих на Мина, която проведе инструктажа — веднъж го направи гола за мен, застанала до леглото ми с чаша шампанско в ръка. Аварийните секс входове са разположени тук, тук и тук…
Това беше най-хубавият уикенд. От онези, които минават толкова бързо, но в същото време имаш чувството, че продължават завинаги; при тях не спираш да се смееш и да говориш. Цялата ни връзка беше такава.
Къде отиде всичко това?
Ти го развали. Може никога вече да не я видиш.
Иска ми се да знам какво се случва с Мина точно сега. Проклинам радиото за мълчанието му по темата. Защо всички не говорят за случилото се? Как е възможно „Райз Еф Ем“ все още да пуска коледни песни и реклами на „Маркс енд Спенсър“, след като стотици хора са…
Не! Не са мъртви. Мина не е мъртва.
Опитвам се да си я представя, да заменя ужаса с някаква надежда, но в главата ми се разиграват единствено сцени от страшни филми. Оръжия. Бомби. Експлодиращи самолети, падащи самолети, врязващи се в сгради самолети…
Стискам по-силно очите си, но сцените продължават да прииждат, а с тях и мисълта, че всичко това е по моя вина. Ако не бях задлъжнял и излъгал Мина, тя все още щеше да ме обича. Ако ме обичаше, нямаше да е на този самолет.
