— Без стъкло. — Замбези посочва подноса с чаши, които Ческа пълни с вода. Пилотката безмълвно ги прибира в шкафа и изважда пакет с хартиени. Отварям шкафчетата преднамерено бавно и вадя бутилки с вода и пакети със солети, докато наум проверявам всеки сантиметър от кухнята в опит да намеря нещо, което можем да използваме като оръжие. Храна и напитки, микровълнова, кафемашина, хладилни шкафове… нищо подходящо.
Ако можех да счупя някое стъкло, щях да скрия парче от него, но как да го направя, след като ни наблюдават? В шкафа има чаши за портвайн — те са тесни и ще се счупят лесно и безшумно. Дали ще е прекалено очевидно, ако пъхна една от тях в джоба на сакото си? Бъркам в него, за да извадя памучните ръкавици, които Диндар иска да носим, докато сервираме храна.
— Размърдайте се.
Пръстите ми все още лепнат от кръвта на Кармел. Те докосват бележката, която намерих при флапджака на София. Искам да я извадя, но не мога да понеса мисълта, че похитителите ще ми я вземат и ще ми отнемат тази крехка връзка между мен и дъщеря ми.
За моята мама.
Притискам бележката в бедрото си и си спомням тежестта на София като бебе, докато я пренасях заспала от колата. Краката ѝ висяха от двете ми страни, а главата ѝ клюмаше на гърдите ми. Изпускам бавна въздишка.
Ще се върна заради теб, София.
Повтарям си го, докато вървя с Ческа в кабината и наливам вода под зорките погледи на похитителите. Ще се върна заради теб. Всяко повторение ме кара да вярвам все повече, че това е възможно и че съм достатъчно силна, за да преживея случващото се.
— Добре ли сте? — пита Роуън, пасажерът, който помогна на Кармел. Той е сменил подгизналия си в кръв суитшърт с друг, който е идентичен с първия, но е в по-тъмно сиво. — Позволиха ми да го извадя от ръчния си багаж. — Поглежда изпръсканата ми униформа. — Искаш ли да ти дам някоя дреха? Винаги нося резервни в ръчния си багаж, в случай че куфарът ми се изгуби.
— Благодаря, но няма нужда. — Кръвта на Кармел по дрехите ми е като наказание, което заслужавам, и ми напомня какво вече е изгубено.
— Не мисля, че другите имат експлозиви. — Ческа говори тихо, а погледът ѝ е насочен в кабината. — Не виждам нищо в ръцете им.
Похитителите се разхождат по пътеката и крещят на пасажерите да държат ръцете си така, че да могат да ги виждат. Оглеждам всеки един от тях. Търся някакви знаци. Невъзможно е да преценя дали носят нещо под дрехите си, но тя е права — не държат детонатори.
Дали ще можем да се преборим с Мисури и да ѝ вземем детонатора, преди да успее да го задейства? Пулсът ми се ускорява, а по челото ми избива пот. Шансовете за успех са минимални и ако се провалим… Спомням си всеки път, в който Адам си е имал работа с жестоки престъпници и ми е разказвал след това, все едно е било нищо. Просто юмруци, игли и ножове. Проява на малко кураж, нищо повече.
Ще се върна заради вас. Повтарям си тази мантра наум, като този път не мисля само за София.
Преди двете с Ческа да имаме възможност да продължим тайния си разговор, Мисури се появява на пътеката. Заставаме нащрек. Пластмасата в ръката ѝ и кабелите са достатъчно основание да се подчиняваме на желанията ѝ.
— Искам ви в икономична. Разкарайте тази вода. — Тя се обръща към кабината и пляска с ръце по онзи смущаващо превзет начин, преди да изкрещи: — Всички вие в задната част на самолета, мърдайте! — Крясъкът ѝ предизвиква паническо бягство от бизнес класа, през бара, към икономична класа. — Промяна в плана — казва Мисури на Замбези, когато минаваме покрай нея. — Искам ги по-далеч от действието.
Дали е чула какво ми каза Ческа?
В бара ни разделят на две групи и ни пращат от двете страни на икономична класа. Избутана съм в дясната, заедно с Ческа, Роуън и двама журналисти. Мъжът от Близкия изток от място 6J е пред нас, но не се движи. Всеки мускул в тялото му е напрегнат и когато минавам покрай него, усещам неприятната миризма на изсъхнала пот. Останалите от екипажа са се свили на пода. Вратата на стаята за отдих все още е затворена. Дали колегите от другата смяна са разбрали какво се случва и не се крият там?
— Сядайте. Веднага!
Разполагаме се между редовете с пасажери на икономична класа. Липсата на пространство ме задушава. Намирам се в предната част на пътеката, Ческа е зад мен, после Роуън, Дерек Треспас и Алис Даванти накрая.
— Сложете ръце на главите си.
Стотици лакти се повдигат нагоре. Лаклан отново се разпищява — очевидно е гладен. Навсякъде в кабината се разпространяват приглушени хлипания, подобно на пожар.
Дългокракият Яндзъ все още е в бара. Той се покланя подигравателно на Мисури, която се приближава до него, и удря петите си една в друга.
— Яндзъ се явява по служба.
Тя не му остава длъжна:
— Достатъчно се забави.
— Стори ми се, че държиш ситуацията под контрол.
Лицето на Мисури трепва, сякаш се опитва да реши дали да приеме думите му като комплимент, или обида и странната размяна на реплики между двамата похитители в предната кухня изведнъж придобива смисъл.
Жена.
Не думай.
— Те не се познават — казвам на Ческа. — Срещат се за първи път.
