— Не мога да се движа… как ще избягаме? — Дърпам ръце и белезниците издрънчават в металната тръба зад гърба ми.
— Ще опиташ нещо.
— Моля те, Бека. Донеси храна и вода на София. — Поглеждам дъщеря си. — Давай — прошепвам ѝ, — опитай ти.
— Моля те, Бека, много съм гладна.
Сянката се отмества от вратата. За момент си помислям, че си е тръгнала, но след малко чувам шум в кухнята — отваряне на бюфета, на чекмеджето с приборите, на хладилника. Радиото отново е включено — хващаме края на Last Christmas, преди да започне мелодия, подходяща за самотници в този специален момент от годината.
Време е бързо да измисля нещо. Това може да е единственият ни шанс.
— София, ще се измъкнем оттук. — Тя ме поглежда, за да разбере дали ще спазя обещанието си, а аз се чудя какво мога да я накарам да направи. — Колко бързо можеш да бягаш?
— Много, много бързо. Аз съм най-бързата в училище.
— А можеш ли да стоиш супернеподвижно?
В отговор на въпроса ми дъщеря ми сяда на пода със скръстени ръце и стиснати устни, както прави, когато госпожата в училище проверява учениците в час.
Усмихвам се.
— Впечатляващо. Искаш ли да поиграем на една игра? Първо ще бъдеш супернеподвижна, след което ще бягаш с всички сили.
Вратата на мазето се отваря навътре, към стълбището. Ако София се скрие до стената зад нея, Бека няма да я види.
— Свали си халата и го остави ето там. — Кимам към най-тъмното кътче на мазето. — Ще се преструваме, че лежиш на пода.
Дъщеря ми се подчинява, а зъбите ѝ започват да тракат от студа, докато постила халата. Не го слага перфектно, но очите на Бека ще привикват с мрака, а и е нужно да направи само няколко крачки…
— Ще ѝ кажа, че ти е зле — обяснявам на София. — Ще я накарам да ти помогне. Когато тръгне да слиза по стълбите, ще побегнеш към кухнята и ще излезеш от къщата, чуваш ли? Няма да спираш заради нищо, разбираш ли ме?
— А ти?
— Ще се наложи да го направиш сама, миличка. — Поглеждам я в очите. — Можеш да се справиш, знам го.
Светлината под вратата потрепва. Бека се движи из кухнята. Не разполагаме с много време.
— Скрий се зад вратата, миличка. Стой неподвижно като мишле.
София се промъква, качва се по стълбите и заема позиция на стената. Светлината е прекалено слаба, за да видя лицето ѝ, но знам, че ме гледа, и ми се иска да мога да я окуража с вдигнати палци, вместо с усмивка, която няма да разбере. Горе се затръшва врата.
— Готова ли си? — питам я.
— Да.
Прекалено късно осъзнавам, че казах на София да бяга, но не и къде да бяга. Мо няма да отвори по това време на нощта, а до нея има къща за гости, която рядко се използва. Следващата най-близка е в квартала от другата страна на парка. Дори дъщеря ми да успее да прекоси парка, на чий звънец да звънне? Приятелката ѝ Холи живее някъде в този квартал, но дори на мен ми е трудно да намеря дома ѝ в онзи лабиринт от улици. Ами ако се изгуби?
Ами ако Бека я догони?
Смятам да рискувам и да прошепна още нещо на София, но съм прекъснат от стъргане и звучно тупване. Поглеждам вратата, но не виждам сянка или някакво раздвижване на ивицата светлина, която се процежда под нея. Изведнъж усещам студено течение над главата си. Бека е излязла от къщата и е отишла до стария улей за въглища. Бетонният му капак, който е около шейсет квадратни сантиметра, е скрит от тревата в предната част на къщата. Той се подава наполовина от стената на мазето, но самият наклон на улея прави невъзможно да виждам навън. Усещам обаче студа, който ме кара да си представя какво ѝ е сега на Мина — при нея положението е точно обратното, тя се пържи в онзи ад.
Нещо пада от тавана, удря се в рамото ми и отскача на пода. Чувам влаченето на бетонния капак, който отново е върнат в отвора на улея, и въздухът се променя, сякаш е бил затворен прозорец.
Застивам за момент и чувам как Бека побягва обратно към къщата. Входната врата се затваря, а мен ме залива отчаяние. Това беше единственият ни шанс да избягаме, но детегледачката се погрижи да не се възползваме от него. Викам София обратно при мен.
— Трябва да съм готова, когато Бека отвори вратата.
— Тя няма да го направи, миличка.
Отскочилият от рамото ми пакет е в найлонова торбичка, чиито дръжки са завързани на възел. София не може да го развърже. Вместо това къса найлона, изважда бутилка с вода и два увити във фолио сандвичи и ми подава единия.
— Трябва да ме храниш.
— Като бебе?
— Опасявам се, че да.
София се заема със своя сандвич и подава другия към отворената ми уста. Той е с нарязано набързо сирене, без масло върху хляба и първата хапка засяда на гърлото ми. За момент ме обзема паника, че ще се задуша, но хапката преминава надолу по хранопровода ми и дишането ми се възстановява. Дъщеря ми ме имитира и преглъща преувеличено, преди да отхапе отново от сандвича си.
— По-добре ли си?
София само кима, защото устата ѝ е пълна. Среднощният радиоводещ съобщава с успокоителен глас, че разполагат с още новини за самолета и карам дъщеря ми да застине, като ѝ кимам към радиото.
