Тази нощ министър-председателят свика спешна среща, след като беше потвърдено, че е отвлечен самолет „Боинг 777“ от климатични активисти. Смята се, че повече от 350 души са държани за заложници на борда на полет 79, първият директен полет от Лондон до Сидни. Похитителите са заявили, че ще останат във въздуха, докато горивото не свърши, ако правителството не изпълни условията им въглеродните емисии да бъдат сведени до нула до 2030 година и да се налагат глоби на авиокомпаниите, които откажат да използват енергия от възобновяеми източници. Преди няколко минути министър-председателят даде изявление…
— Тате, това е самолетът на мама.
Прехвърляме се на репортер на място, заобиколен от тълпа — щракат фотоапарати, говорят журналисти. Чуваме студената нощ. Представям си министър-председателя на добре осветената Даунинг Стрийт.
Просто кажи „да“, приканвам го мълчаливо аз. Каквото и да поискат, просто се съгласи с него. Не е нужно да спази обещанието си, нали? Тези хора са престъпници. Терористи. Просто кажи „да“. Дърпам металните гривни около китките си. Ядосвам се, че съм обикновен наблюдател в собствената си криза. След всяка новина по радиото се чувствам още по-безпомощен.
— Желая да изразя съчувствието си към семействата на всички пасажери и екипажа на полет 79. Служители на компанията „Уърлд Еърлайнс“ се свързват с всички роднини, за да се уверят, че новините са предадени възможно най-скоро.
Мобилният ми телефон е горе и батерията му вече беше почти изтощена, когато взех София от училище. Дали са се опитали да ми се обадят? Възможно е да не съм посочен сред роднините на Мина. Представям си я как се обажда в „Човешки ресурси“ и им дава номера на приятелка, на баща си… Поради наскорошната ми раздяла със съпруга ми, моля да обновите личните ми данни. Залива ме гняв, но не се сърдя на Мина, а на себе си. Бракът ми се срути около мен, а можех да го спася. Тогава не бях на хиляди километри, не слушах за случилото се по радиото и не бях закопчан с белезници за метална тръба на два метра под земята. Бях точно до Мина — втори пилот, а не пасажер — и не направих нищо.
Министър-председателят продължава:
— Операторите от индонезийския контрол на въздушния трафик са идентифицирали отвлечения самолет и са получили разрешение за военна намеса. В момента се опитваме да разберем какво се е случило, след като полет 79 е прекъснал комуникациите.
След като умело избегна темата за това кой е виновен, той млъква за миг, за да придаде тежест на следващите си думи.
— Не се заблуждавайте. — Нова пауза. — Това е терористичен акт.
Да. Не гласувах за министър-председателя, нито за неговата партия, но не може да му се отрече, че нарича нещата с истинските им имена. Тези хора не са активисти, природозащитници или смешни хипита, които спират трафика с танци под дъжда. Тези хора са терористи.
— Няма да преговаряме с терористи.
Какво? Не! Не, не, не, не…
— Екологичните проблеми са основна част от стратегията на моята партия и работим с авиационния сектор, за да постигнем по-ниски въглеродни емисии…
Не чувам останалото. Главата ми започва да бучи. Пред очите ми е единствено Мина. Това са думите на човек, който която няма да изгуби, защото никой от любимите му хора не е заложник на отвлечен самолет. Това е човек, който мисли единствено за политическата си кариера и за печеленето на точки и гласове в предстоящите избори.
Няма да се предадем.
Какво ѝ остава на Мина?
Беше ми приятно да наблюдавам как пасажерите се обръщат един срещу друг. Как любезността им бързо се свличаше и първичните им инстинкти и предразсъдъци поемаха контрола…
Асоциацията с ислямския тероризъм беше естествена. Той представляваше интересна тема за мен и знаех много за отдадеността, търпението и методологията в него. Терористичната атака през 2008 година е в резултат на почти цяла година подготовка и планиране. Разликите между действията на джихадистите и нашите обаче са големи. Те са мотивирани от вярата си, а ние от науката. Фактите са неоспорими, независимо дали човек иска да ги чуе.
Пасажерите в бизнес класа утихнаха, когато видяха докъде ме принудиха да стигна. Не планирах да убивам Кармел, но смъртта ѝ подсили позициите ни и подозирах, че нещата ще са много по-лесни от сега нататък. Възползвах се от възможността да посетя кабината на икономична класа, докато екипажът беше зает с носенето на вода. Влязох в салона и забелязах раздвижване зад бара. Приближих се.
— Кой е там?
Някакъв мъж се изправи бавно. Вдигнатите му ръце трепереха толкова силно, че създаваха впечатлението, че танцува.
— Как се казваш?
— Х-Хасан.
— Мърдай!
Мъжът веднага се подчини, мина под бара и прибяга — като едва не се претрепа по пътя — няколкото крачки до икономична класа, където Нигер бе застанал на пост на лявата пътека.
— Заведи го при останалите от екипажа.
