— Ще се върна след минутка — каза полицаят.
Зачаках. Взирах се в жълтата полицейска лента и предупреждението на вратата. Чух пращящия, пискащ звук на полицейското радио и си спомних как две вечери по-рано, точно по това време, бях излязъл от колата си на същото това място. Бях се разписал на квитанцията, бях пожелал лека вечер на Алдо, бях прокарал ключа си през четеца на портата, бях влязъл в къщата и се бях съблякъл, докато отивах към банята.
Няколко часа по-късно ме бяха разпитвали две закоравели лосанджелиски ченгета, които бяха убедени, че аз съм виновен за убийството на Колийн, още преди да изрека и дума. Докато чаках полицая да се върне, си помислих, че онази вечер ме бяха подложили на разпит. Теорията на следовател Тенди, или поне част от нея, звучеше правдоподобно.
Дали Колийн беше дошла у дома, за да ме изненада?
Можех да си представя, че би го направила. Би била наясно, че е рисковано, но беше в неин стил да провери дали може да ме накара да променя решението си след всичко онова, което беше имало между нас.
Представих си я сгушена на стола в дневната да ме чака да се прибера. Може би е чула как пред портата спира кола.
Отишла е до прозореца, взряна в мрака навън, и е чула как портите се плъзват настрани. Може би е отворила вратата и е извикала: „Джак?“.
Дали някой беше казал: „Здрасти, Колийн“?
Дали този някой приличаше на мен? Дали Томи не я беше изненадал, беше ли я натикал обратно в къщата и накарал да легне в леглото? Може би Колийн се беше опитала да вземе пистолета ми — тя знаеше къде го държа. Но не е била достатъчно бърза. Или достатъчно силна. Пистолетът е бил измъкнат от ръката й. И тя е била простреляна три пъти.
Наистина ли Томи го беше извършил?
След това в ума ми избликнаха още образи.
В този сценарий някой ме беше следил. Да кажем, че той ме е видял, когато си тръгнах от хотелската стая на Колийн миналата седмица.
Той ме познаваше. Познаваше и Колийн. Искаше да ми навреди и беше съставил план.
Видях Томи. Да кажем, че беше държал Колийн под око, докато бях в Европа. В някакъв момент през тези четири дни той я бе отвлякъл и един час преди да кацна на летището в Лос Анджелис, някак я бе усмирил и я бе докарал до къщата ми. Беше използвал нейния ключ и беше притиснал пръста й в биометричния четец…
Мислите ми бяха прекъснати от тресналата се врата отзад. Чух, че полицаят върви към колата ми.
Отново насочи фенера към лицето ми и ми подаде документите.
— Господин Морган, знаете ли защо ви спрях?
— Не. Аз живея тук. Знаете това, нали? Това е моята къща.
— Това е местопрестъпление. Защо сте тук?
— Трябва да се преоблека.
— Невъзможно, господин Морган.
— Окей — отговорих аз. Запалих двигателя и той изръмжа.
Но ченгето не искаше да ме пусне. Все още не. Огледа внимателно лицето ми иззад фенерчето.
Разбрах защо ме беше спрял.
Полицаите наблюдаваха къщата ми в случай че убиецът се върне на местопрестъплението.
Ченгето ме гледаше така, сякаш бях сторил тъкмо това.
Главният хотел на Джинкс Пул стоеше като диамантена тиара на пъпа на пресечката между „Саут Санта Моника“ и „Уилшър“.
Минах с ламборгинито през широката извита алея до входа на „Бевърли Хилс Сън“, подадох ключовете на момчето, което паркира колите, и отидох направо при асансьора, прекосявайки оживеното фоайе с мраморен под. Група купонджии се стълпиха около мен и щом се пръснаха, се качих в асансьора.
Облегнах се на хладната, облепена с камък стена, докато стигна петия етаж, където Морис Бингам беше удушен до смърт и където аз бях отседнал, докато къщата ми отново стане мое владение.
Тръгнах към стаята си, но вместо да вляза, нещо ме подтикна да отворя вратата към пожарния изход и да се кача един етаж нагоре към бара на покрива. Навън вече се разхлаждаше, а висящи гирлянди с розови лампички, които блестяха като звезди, осветяваха обстановка, обещаваща секс с непознат или може би дори любовна история.
Джаз трио свиреше „На точки и райета“ на Франк Синатра на сцена в далечния ъгъл, а музиката се носеше над басейна. Двойки флиртуваха на бара и се навеждаха един към друг от шезлонгите около басейна. Платната на белите брезентови шатри бяха спуснати.
Постоях отстрани на цялото това хедонистично и потопено в мъгла блаженство и после седнах на един свободен стол на бара.
— Какво ще ми препоръчате? — попитах бармана.
Той ме погледна, а после ми отговори, като ми наля чисто двойно уиски „Чивас Регал“.
Аз не съм голям пияч. Но ако някога бях имал нужда от силно питие, то това беше онази нощ. Наведох ниско глава, за да не остане съмнение с каква цел съм дошъл на бара. Не исках компания. Исках да забравя.
Но усетих нечий поглед върху себе си. Щом вдигнах глава, видях някаква жена в другия край на бара да ме гледа съсредоточено. Беше малко под тридесет, с тъмна, вързана на конска опашка коса, крехката й фигура беше прикрита от широки дрехи, които бяха прекалено тъмни за Калифорния и прекалено големи за нея.
Жената ми се стори позната, но не знаех коя е. Извърнах поглед, привлякох вниманието на бармана и си поръчах още едно двойно.
