В нея имаше жарава. Видя празни бутилки от вино на пода и буркани с диви цветя на первазите на прозорците.
— Има ли някого? — повика Дел Рио.
Не получи отговор.
Кухнята в стил хасиенда светеше — още една дизайнерски обзаведена стая с шарени мексикански плочки. От гредите на тавана висяха железни куки, на които бяха закачени тенджери и тигани. В мивката имаше мръсни съдове, а на плота бяха оставени чинии с остатъци от шоколадова торта.
Почти си представи как Дани и Пайпър се закачат тук.
Спалнята се оказа в дъното на късия коридор. Леглото представляваше кралска спалня, направена от брезови фиданки, и заемаше почти цялата стая. Дел Рио забеляза смачканите чаршафи, възглавниците, които бяха паднали между матрака и стената, и пъстрата покривка на леглото на купчина на пода.
Лятната рокля на Пайпър, онази, с която беше облечена за снимките миналия ден, беше преметната на облегалката на един стол. На седалката имаше женско бельо, а под стола — чифт ниски обувки.
Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че тук е правен секс. Всъщност цялото място създаваше усещане за безкраен купон. Жалко само, че Пайпър беше на шестнайсет, а Дани на двадесет и четири.
Дел Рио продължи с кратката си обиколка на хижата. Банята беше празна. На пръчката за завесата на душа бяха преметнати мокри хавлиени кърпи. Отвори гардеробите и намери ежедневни мъжки дрехи и обувки.
Успокоен, че не е открил петна от кръв и следи от насилие, Дел Рио се върна в кухнята и излезе през задната врата.
Верандата беше надстроена над каньона. Имаше скара и удобни кресла. Отвъд нея нещо проблесна по пътеката, но в следващия момент се скри от погледа зад гъсталак от дървета.
Дел Рио слезе по стълбите до пътеката и мина през гъсталака от дръвчета и храсти. Вървеше бързо, навеждайки се под клоните, и настигна Джъстийн.
Тя се извъртя рязко, стресната от докосването му по рамото й.
— Откри ли нещо, Рик?
— Изглежда хлапетата са си прекарали добре. Само това.
— Как може Дани да е толкова глупав?
— Обади му се. Сега — каза Дел Рио.
Тя го послуша.
— Дани? Къде си, Дани? Джъстийн е.
Гласът й отекваше в каньона.
— Слушай — каза Дел Рио.
Чу мъжки глас да казва: „Тук съм“, някъде в далечината откъм пътеката. А зад себе си чу звук от трясване на вратите на кола някъде отзад до хижата.
Видимостта беше нулева. Дел Рио си помисли, че нощта е толкова черна, че дори зората няма да може да пробие безлунното, покрито с облаци небе.
Джъстийн тръгна обратно към хижата, а Дел Рио продължи напред, следвайки тесничката пътека, минаваща през дъбове, чинари и високи до кръста храсти, по посока на накъсаните хлипове на Дани, докато не стигна едно открито място. Освети наоколо с фенерчето си и точно отпред видя Дани. Хлапето беше само по боксерки, лежеше по корем на земята, почти в истерия.
Дел Рио отиде до него, наведе се, хвана го за рамото и го разтресе.
— Какво има? Ранен ли си?
— Неее — изплака Дани.
Говореше неясно и смърдеше на алкохол. Дел Рио видя, че стиска обувка, която приличаше на балетна пантофка. Фенерът на Дани беше или угаснал, или без батерия, но лежеше на земята на една ръка разстояние от него.
— Къде е Пайпър?
Дани се претърколи на една страна и посочи там, където свършваше пътеката и започваше стръмната урва надолу към каньона.
— Какво? Там долу ли е?
Дел Рио направи няколко крачки до ръба, насочи светлината надолу и видя една бяла кръпка. Беше почти сигурен, че гледа разкривеното и натрошено тяло на Пайпър Уиник, проснато на стотина метра надолу в пропастта.
Той продължи да се взира още малко с надеждата да е допуснал грешка. Момичето изглежда беше мъртво, но може би просто беше в безсъзнание. Нямаше голяма вероятност да е така, но той трябваше да се увери.
Върна се при Дани, сграбчи го за косата и принуди циврещото хлапе да го погледне в очите.
— Какво стана, Дани? Какво й направи?
— Не мога… да я изнеса оттам — изхленчи той. — Искам да умра.
— Какво й стори, малко лайно такова?
Момчето не спираше да реве. Дел Рио се изправи и се върна до ръба на каньона. Коварният склон се спускаше на четиридесет и пет градуса до дъното. Потърси опори и намери стърчащи камъни, няколко издатини, които се спускаха успоредно до земята, и равни участъци, на които да отпусне тежестта си. Ако внимаваше къде стъпва, може би щеше да успее да слезе чак до долу.
Опрял лявата си ръка в рида и стиснал фенерчето си с другата, Дел Рио започна да се спуска, като се справяше доста добре, като планинска коза, при все че сърцето му блъскаше неукротимо в гърдите му. Беше някъде на средата на пътя, когато, без никакво предупреждение, краката му се хлъзнаха по хладката повърхност на една страна и той се изстреля надолу.
Успя да извие тялото си и да се хване с две ръце за клоните на някакъв храст. Фенерчето отскочи и се изтърколи надолу по склона, а после и самият Дел Рио изпусна крехката си хватка и се сурна надолу, като цялото му тяло се отъркваше в скали, прахоляк и треволяци, докато накрая — четиридесет-петдесет метра по-късно — не стигна земята, където тупна по задник.
