Разбира се, че мъжът лъжеше. Мозес бе чул всяка дума, изречена от Джентри онази сутрин. Но Мейджърс знаеше, че Мозес щеше да занесе тайната в гроба си. Лидия Коулман никога не би проговорила и думичка за бурното минало на съпруга си. Човек трябваше само да види как го гледа, за да разбере, че тя го обичаше отвъд границите на обичайното.
Съпругът й помогна да стане от стола, макар да не размениха и думичка. Мейджърс видя сълзи на благодарност във вълшебните й очи, когато приближи. Тя внимателно подбра думите си.
— Бяхте много мил. Много ви благодаря.
Тя излезе от стаята, оставяйки Рос насаме с детектива. Очите на Рос се впиха в тези на човека от Пинкертън и ги задържаха. Устата му се отвори, но Мейджърс посегна към ръката му и го изпревари.
— Най-добре ще е и за двама ни да не ми благодарите.
Една изразена благодарност щеше да е равна на пълно самопризнание. Нито единият, нито другият искаха това.
Рос стисна с всички сили ръката на мъжа. После се обърна бързо и се присъедини към жена си. Хауърд Мейджърс го проследи с поглед. Той се усмихна при мисълта, че е постъпил към него великодушно като бог… или като стар, размекнат глупак.
Доктор Хансън ги откара до мястото, където Мозес бе отседнал с двата фургона. Той ентусиазирано ги поздрави и им подаде Лий. Лъки и кобилите бяха получили същите грижи, както и при Рос. Новата млечна крава не отстъпваше с нищо на предишната. След като Лидия и Рос благодариха на стария доктор, той потегли обратно към града. Рос впрегна фургоните.
Този ден пропътуваха само няколко мили, следвайки реката, която, по всичко личеше преминаваше през земята на Рос. Той беше подал молбата си в земеразделната кантора същия ден, когато продаде фургона на семейство Причардс. Всичко беше наред и вече можеха да навлизат в своите владения.
Скоро след като направиха лагера за нощта, Мозес тактично се отдалечи.
— Мисля да тръгна по течението надолу да се опитам да хвана някоя по-голяма риба за вечеря.
Той усещаше неспадащото напрежение между Рос и Лидия, които не бяха си проговорили и дума. Рос бе управлявал открития фургон, а Мозес — покрития. Лидия остана отзад с Лий.
— Благодаря ти, Мозес — изрече Рос, като разпрягаше конете. — Това е действително хубава идея.
— Ще взема Лий с мен. Може да си дремне в сенките, а ако се събуди, мога да го науча на някои по-тънки номера при риболова.
— Ако си сигурен, че няма да ти пречи.
— Няма. Ние вече сме големи приятели. — Тъмните му очи погледнаха Рос с пълно разбиране. — Всеки случай не ни очаквайте много скоро.
Рос приключи с работите около лагера, накладе огън, и после се изкъпа в реката. Търкаше се безмилостно, изстъргвайки вонята на ареста от себе си. След като се подсуши на брега и облече чисти панталони, той обръсна четиридневната четина и отново се почувства човешко същество.
Тъкмо се връщаше, когато видя Лидия до стълбичката на фургона на Мозес. Тя замря за миг като го видя, после решително пое надолу.
— Във фургона е много горещо. Мисля малко да поседна до реката на хладина.
Беше свалила блузата си, но си беше оставила полата. Краката й бяха боси. Видът на снежнобялата превръзка около рамото й беше жестоко напомняне за почти състоялата се трагедия. Рос остана безмълвен.
Тя мина покрай него, без да срещне очите му. Когато той отиде при нея, завари я седнала на наклонения тревист бряг на реката, втренчена в бавно течащата вода. Лъчите на залязващото слънце се изливаха върху нея като разтопено злато. Изглеждаше почти неземна и ефирна, за да бъде докосвана. Почти.
Рос седна до нея. След дълго мълчание той нежно докосна превръзката с пръст.
— Защо го направи, Лидия?
— Кое? — запита тя с дрезгав глас.
Когато се бе появил в стаята на докторската къща целият бледен, изтощен, брадясал и мръсен, тя едва се бе сдържала да не скочи от стола в прегръдките му. Но също така си бе спомнила израза на омерзение върху лицето му, когато Джентри го бе принудил да я види такава, каквато е. Щеше ли дори и сега да я накара да се оправдава за Кланси?
— Защо застана между мен и онзи куршум?
Тя повдигна глава. Очите им се срещнаха. Устните й едва се раздвижиха, докато промълви:
— Защото те обичам. И защото бих направила всичко, за да те спася.
— Дори и това да означаваше да тръгнеш с Ръсел?
Спазъм на отвращение сгърчи за миг лицето й, но в очите й нямаше никакво колебание, когато тихо отвърна:
— Дори и това.
— Лидия! — Името й беше пресекнат вик. — Мислех, че си мъртва. Не ми казаха нищо. Господи, какво преживях само като си мислех, че си пожертвала живота си заради мен.
Ръцете й се заровиха в косите му, все още влажни след банята. Тя ги приглади нежно, страхуваща се да повярва на чутото.
Той взе лицето й между дланите си и го наклони назад. Палците му леко разтвориха устните й.
— Помислих си, че съм те загубил, преди да разбереш колко съм те обичал.
— Рос! — възкликна тя. — Мислех си, че ме презираш. Видях очите ти. Видях лицето ти…
