— Стар е имал на името си повече собственост от всеки в града. Много повече от вас, нали?
— Безполезни адреси, места с ограничения от природозащитни закони, ограничени права… какво значи „повече“, когато са повече лайна?
— Звучи ми като конкурент. Сигурно не е било хубаво да си свалите гащите, да ги плеснете на масата и неговият да се окаже по-голям.
— Хей, искаш да мерим ли? — Добре. Обичаше, когато мъжкарите започваха да приказват. — Измерете всички имоти, които Матю Стар открадна под носа ми. — Той отбелязваше всяко нещо от списъка, като я ръчкаше с маникюриран пръст в рамото: — Мамеше с разрешителните, подкупваше инспектори, подкопаваше предложенията на другите, обещаваше твърде много, изпълняваше твърде малко.
— Леле — рече Хийт, — почти стига, за да иска човек да го убие.
Сега се изсмя той.
— Добър опит. Слушай: да, заплашвал съм го в миналото. Ключова дума — миналото. Преди години. Прегледайте му сметките. Дори без рецесията. Стар си беше изчерпан. Не ми трябваше да го убивам. Беше си умрял прав.
— Така казвате вие, конкурентът му.
— Не ми вярваш? Отидете на кой да е от строежите му.
— И какво ще видим?
— Да не трябва аз да ви върша цялата работа?
На вратата, докато си тръгваха, Ламб каза:
— И още нещо. В Поуст прочетох, че паднал от шестия стаж.
— Точно така, от шестия — каза Руук. Първите му думи от час насам и пак се целеше в нея.
— Страдал ли е?
— Не — каза Хийт, — загинал е на място.
Ламб се ухили, разкривайки ред керамика.
— Е, тогава може би ще се мъчи в Ада.
Златистият им форд „Краун Виктория“ летеше на юг по магистралата на Уест сайт, уредбата гърмеше, а влагата замъгляваше долната част на предното стъкло.
— Е, какво смяташ? — попита Руук. — Дали го е утрепал?
— Може би. Добавям си го в списъка, но не бяхме там заради това.
— Радвам се да го чуя, детектив. Заникъде не бързаме — имаме да срещнем и да си кажем здрасти с още колко, три милиона души в Ню Йорк? Не че не си очарователен събеседник.
— Божичко, никакво търпение нямаш. На Боно каза ли му, че ти е писнало от хуманитарни лагери в Етиопия? Или пък пришпори чеченските главатари? „Айде де, Иване, постреляйте се малко!“
— Обичам да работя по бързата права, това е.
Радваше се, че бе сменил темата — настоящият разговор я държеше далеч от личния му радар и затова Хийт продължи:
— Искаш ли да научиш нещо, докато се возиш с нас? Вслушвай се. Това е полицейската работа. Убийците не се разхождат с препасан кървав нож, а взломаджиите не обират домове в костюми от улица Сезам. Разговаряш. Слушаш. Разбираш дали крият нещо. Или пък ако внимаваш, разбираш нещо ново за случая.
— Какво например?
— Това например.
Спряха. Строежът на Стар на Единадесето авеню в долен Уест сайт бе мъртъв. Почти обед и никакви признаци на работа. Нито пък следа от работници. Хийт паркира на пръстта между бордюра и шперплатовата ограда край строежа. Когато излязоха, рече:
— Чуваш ли каквото и аз?
— Нищо.
— Именно.
— Ей, госпойце, затворено е, трябва да си ходите. — Мъж с каска, гол до кръста, се упъти към тях, вдигайки облаци прах, докато те се промушваха между двете вързани с верига части на портата. С тази му походка и корем, Хийт си го представяше насред глутница домакини от Ню Джърси, които мушкат десетачки в банските му.
— И ти, приятел — каза на Руук. — Adios.
Хийт извади значката и голия до кръста измърмори „Да го е…“
— Bueno — отвърна Руук.
Ники Хийт отиде до мъжа.
— Искам да говоря с бригадира ви.
— Не мисля, че може да стане.
Тя постави длан зад ухото си.
— Да ме чу да питам? Не, определено не мисля, че беше въпрос.
— О. Боже мой. Джейми? — Гласът се чу от другия край на двора. На прага на една каравана, облечен в анцуг и с тъмни очила, стоеше слабоват мъж.
— Ееей! — извика Руук. — Дебелия Томи!
Мъжът им махна да отидат при него.
— Хайде, бързо, оня климатик вътре не охлажда цял Ню Йорк.
В огромната каравана Хийт седна заедно с Руук и дружката му, но не на предложения стол. Макар в момента да нямаше заповеди срещу него, Томазо Николози — „Дебелия Томи“, — командваше биячите на една от нюйоркските фамилии и предпазливостта на Ники й подсказваше да не се набутва между масата и стената. Зае един от външните столове и го измести, тъй че да не е с гръб към вратата. По усмивката, на Дебелея Томи му личеше, че знае точно какво прави тя.
— Какво се е случило с теб, Томи? Не си дебел.
— Жената ме кара да броя калориите. Боже, детектив, откога не сме се виждали? — Той свали очилата си и обърна подпухнали очи към Хийт. — Преди няколко години Джейми правеше статия за нашия живот в Стейтън айлънд. Поопознахме се, сторя ми се окей като за репортер и каква стана тя — направи ми малка услуга. — Хийт се позасмя слабо, а Томи силно. — Не се тревожи, детектив, беше законно.
— Убих двама-трима, нищо повече.
— Шегобиец. Голям шегобиец е, нали?
— О, Джейми? Да, направо няма спиране — отвърна тя.
— Окей — рече Дебелия Томи. — Виждам, че не сте се отбили да си хортуваме, тъй че давайте. Двамата с Джейми ще наваксваме по-късно.
— Това е строеж на Матю Стар, нали?
