— Съпругът й умира, когато тя е на двадесет и една. Знам какво си мислите, проверих. Естествена смърт. Инфаркт. Оставя й един милион долара.
— И апетит за още. Добра работа, детектив. — Очоа грабна поничка в чест на победата си, а Хийт продължи: — Двамата с Роули я следете. По-отдалеч. Предпочитам да не избързвам, докато не видя какво ще излезе на другите фронтове.
Още преди години Хийт научи, че детективите са най-вече черноработници — въртиш телефони, тършуваш из папки и ровиш в базата данни на отдела. Предният следобед се бе обадила на адвоката на Стар и детективи, работещи по оплаквания срещу частни лица — бяха й доставили една папка имена, заплашвали живота на жертвата. Взе чантата си и излезе, решавайки, че е време да покаже на писача как се работи по случай, само че не успя да го открие.
Почти го бе отписала, когато се натъкна на него в лобито на участъка, извънредно зает. Изумително сексапилна жена приглаждаше якичката на ризата му. „Невероятната“ се изсмя шумно, изписка „О, Джейми!“ и свали от главата си марковите си тъмни очила, за да разроши дългата до раменете й гарвановочерна коса. Пред очите на Хийт тя се приведе, за да прошепне нещо, притискайки към него чашките си, размер D. Той не се отдръпна. Какво правеше Руук, реклами за парфюм с всяка проклета жена в града? Хийт се спря. „Защо ме интересува?“ — помисли си. Смущаваше я, че това я смущаваше. Разкара го от мислите си и излезе навън.
— Е, какъв е смисълът на упражнението? — попита той по пътя към центъра.
— Нещо, което ние, професионалните разследващи детективи, правим. Нарича се разследване. — Хийт извади папката от джоба на вратата и му я подаде. — Някой е искал Матю Стар мъртъв. Неколцина от тези тук са стигнали до истински заплахи. На други просто им е бил неудобен.
— Значи ще ги елиминираме един по един?
— Ще задаваме въпроси и ще следваме отговорите. Понякога изваждаш на светло заподозрени, понякога научаваш нещо, което те повежда в съвсем друга посока. Онова там още един член на фенклуба „Джеймисън Руук“ ли беше?
Руук се подсмихна.
— Бри? О, не, по дяволите.
Подминаха още няколко сгради в мълчание.
— Защото имаше вид на голям фен.
— Дума да няма, Бри Флакс е голям фен. На Бри Флакс. Пише на свободна практика за местните лъскави списанийца и все дебне някое истинско престъпление, което да превърне в книга на мига. Знаеш, свалено направо от първа страница. Онова представление там беше, само за да ме накара да изсипя нещо за Матю Стар.
— Изглеждаше… съсредоточена.
Руук се усмихна.
— Впрочем, пише се Ф-л-а-к-с, в случай, че искаш да провериш.
— И какво значи това?
Руук не отговори. Само й се усмихна така, че тя се изчерви. Извърна глава и се престори, че гледа движението на улицата, притеснена какво може да е видял на лицето й.
На последния етаж на „Марлоу“12 нямаше топлинна вълна. Насред комфортния хлад на ъгловия си офис, Омар Ламб слушаше записа от заплашителния си телефонен разговор с Матю Стар. Спокоен, отпуснал длани на кожения си бележник, докато дигиталният диктофон вибрираше, а от него се носеше гласът на му, разярен, докато псува като невидял и описва в детайли какво ще стори на Стар, включително къде точно ще му завре най-разнообразни хладни и огнестрелни оръжия и селскостопански приспособления. Когато приключи, той се пресегна, изключи диктофона и не продума. Хийт разгледа бизнесмена, който работеше в същата сфера като Стар: тялото му на фитнес-маниак, хлътналите бузи, погледа „мъртви сте за мен“. От невидими отдушници шушнеше преработен въздух. За пръв път от четири дни й стана хладно. Напомняше й на моргата.
— Записал ме е?
— Адвокатът на г-н Стар го е предоставил, когато е подал жалбата срещу вас.
— Хайде, детектив, хората постоянно говорят как ще убият някого.
— И понякога го правят.
Руук наблюдаваше, седнал на перваза на прозореца, и поделяше вниманието си между Омар Ламб и самотния блейдър13, борещ се с жегата тридесет и пет етажа по-надолу, на площадката за каране на кънки „Тръмп“ в Сентръл парк. Засега, помисли си Хийт, слава Богу, не изглеждаше решен да нарушава указанията й и да се включва в разговора.
— Матю Стар бе титан в нашето поле и ще ни липсва. Уважавах го и дълбоко съжалявам за онова обаждане. Смъртта му е загуба за всички ни.
От самото начало Хийт бе разбрала, че по този ще трябва да се поработи. Когато влязоха, дори не погледна значката й, не поиска адвокат. Рече, че няма какво да крие, а и да имаше, тя усещаше, че е твърде умен, за да изтърси някоя глупост. Този не би се хванал на номера с „животните в ареста“. Затова кръжеше край него и чакаше да се появи пролука.
— А защо злобата? — попита тя. — Защо сте побеснял така срещу конкурента си?
— Конкурент? Матю Стар нямаше уменията да се пише мой конкурент. Трябваше му стълба, само за да ми целува задника.
Ето. Откри рана в дебелата кожа на Омар Ламб. Егото му. Посръфа го: изсмя се.
— Глупости.
— Глупости? „Глупости“ ли ми каза? — Ламб скочи на крака и героично закрачи покрай своето бюро-крепост. Това определено нямаше да е реклама на парфюм.
Тя не трепна.
