— Беше, до вчера следобед. — Хитрецът14 имаше от онези лица, постоянно изразяващи едновременно заплаха и веселие. С този си отговор или се шегуваше или просто излагаше факт.
— А каква е ролята ти тук?
Той се отпусна назад, в стихията си.
— Консултант по работата.
— Забелязвам, че работа няма.
— Точно. Спряхме преди седмица. Стар ни прецака. Знаеш, не ни плати според, ъ, споразумението.
— Какво споразумение имахте, г-н Николози? Тя знаеше пределно ясно какво е. Наричаха го с много имена, най-често неофициална „такса строителство“. Тарифата беше два процента. Не отиваше за държавата.
Той се обърна към Руук.
— Харесва ми гаджето ти.
— Повтори го и ще ти строша коленете — рече тя. Той я изгледа, явно реши, че тя ще изпълни заканата си и се усмихна.
— Не ти е гадже, значи, а?
Руук потвърди, като кимна леко.
— Хм — каза Дебелия Томи, — заблудихте ме. Така или иначе, дължа на Джейми голяма услуга, затова ще ти отговоря. Какво споразумение ли? Да го наречем такса за ускоряване на строежа. Да, така става.
— Стар кога спря да плаща, Томи? — попита Руук. Този път Хийт посрещна включването му с облекчение. Понеже нямаше значка, можеше да подходи от невъзможни за нея ъгли. Нещо като добро ченге/никакво ченге.
— Хей, човече, онзи беше удавник. Каза, че е и проверихме. Толкова дълбоко под вода, че сигурно е имал хриле под бялата якичка. — Дебелия Томи се засмя на собствената си шега и добави: — Не ни е грижа.
— А хора умират ли заради нещо такова? — попита Руук.
— За това? Стига. Просто му спряхме строежа и оставихме природата да си свърши работата. — Сви рамене. — Добре де, някои умират заради това, но не и този път. Не и толкова скоро. — Кръстоса ръце и се ухили на Хийт. — Кажи честно. Не си му гадже, а?
В Кипотл15, над буритоси със свинско, Хийт попита Руук дали още смята, че тъпчат на едно място. Преди да отвърне, Руук засмука колкото можа от диетичната си кола, останала по кубчетата лед на дъното на чашата.
— Е — най-сетне каза той, — не мисля, че днес срещнахме убиеца на Матю Стар, ако това имаш предвид. — Дебелия Томи премина през ума й, но тя не каза нищо. Руук обаче разбра и добави: — И ако Дебелия Томи ми казва, че не е очистил Матю Стар, не ми трябва друго.
— Вие, господине, сте детективски отряд сам по себе си.
— Познавам го.
— А помниш ли какво ти бях казала? Питаш и следваш отговорите. За мен те водят до образ на Матю Стар, който не се връзва с имиджа му. Какъв е той? — Тя очерта във въздуха рамка. — Преуспял, уважаван и най-вече, богат. Окей, сега се запитай следното. Всичките тези пари — и не може да си плати мафиотския налог? Издокараният господин, който с една дума налива бетон и вдига стоманени подпори? — Тя смачка опаковката и се изправи. — Да вървим.
— Къде?
— Ще говорим със счетоводителя на Стар. Погледни го така: пак ще може да ме видиш как очаровам събеседника.
Тъпанчетата на Хийт изпукаха, докато експресният асансьор ги носеше нагоре към апартамента на последния етаж на Стар пойнт, щаб-кватирата на Матю Стар, на петдесет и седма, току до Карнеги хол. Когато спряха в пищното предверие, тя прошепна на Руук:
— Забеляза ли, че офисът му е един етаж по-високо от този на Омар Ламб?
— Можем спокойно да кажем, че до самия край Матю Стар е имал усет към високото.
Представиха се на рецепциониста. Докато чакаха, Ники Хийт разгледа цяла галерия от снимки в рамки — Матю Стар до най-различни президенти, кралски особи и знаменитости. На отсрещната стена един плосък екран с изключен звук въртеше корпоративния маркетинг — клип на Стар дивелъпмънт. Зад стъклена витрина, под макета на офисните сгради на Стар, всички в героични мащаби, и лъскави фигурки на корпоративните самолети G-4 и Сикорски-76, в дълга редица се простираха кристални буркани с пръст, а над всеки — снимка на Матю Стар, който прави първата копка на мястото, откъдето е пръстта.
Резбованата махагонова врата се отвори, оттам излезе мъж по риза и вратовръзка и им подаде ръка.
— Детектив Хийт? Ноа Пакстън… бях финансовият съветник на Матю. — Докато се ръкуваха, той й се усмихна тъжно. — Още сме в шок.
— Много съжалявам за загубата ви — рече тя. — Това е Джеймисън Руук.
— Писателя?
— Да — рече той.
— Добре… — отвърна Пакстън, приемайки присъствието на Руук със същото неразбиране като това на морж на ливадата пред дома си. — Да влезем в офиса? — Отвори им вратата и влязоха в главния офис на Матю Стар.
Хийт и Руук спряха. Целият етаж бе празен. Стъклените клетки вляво и вдясно бяха празни. Телефонни и интернет кабели лежаха на пода, разкачени. В саксии умираха или вече бяха мъртви най-различни растения. По близката стена личаха очертанията на дъска за обявления. Хийт се опита някак да навърже тежкарското предверие с празнотата от тази страна на вратата.
— Извинете — обърна се към Пакстън, — Матю Стар почина вчера. Да не би вече да сте започнали да затваряте?
— Това ли? О, не. Разчистихме всичко преди година.
Когато зад тях вратата се затвори с метално прищракване, звукът отекна като в пещера.
