— Не, не е това важното — включи се Очоа. — Като ми обещаят сладки, не искам сещане. Искам сладки.
— Казвам ви, идеални бяха, когато тръгнахме от пекарната — отвърна Руук, но полицаите вече опразваха стаята и го оставяха сам с доброто му дело. — От жегата е, всичко се топи.
— Остави ги още малко навън. Ще се върна със сламка — каза Очоа и после заедно с Роули влязоха обратно в стаята на екипа. Вътре детектив Хийт нанасяше най-новите промени на дъската.
— Пълни се — отбеляза Роули. В тези моменти от разследването чувствата винаги бяха смесени — удовлетворението да видиш как дъската се пълни се неутрализира от най-очевидния факт: нищо там не бе дало резултат. Но всички знаеха, че това е част от процеса и всяко ново парче информация ги приближава към разрешаването на случая.
— И така — каза на екипа си Ники, — алибито на Морган Донъли се потвърждава от комитета на фестивала Трайбека. — Руук влезе в стаята, като ядеше с лъжичка един тарталет от хартиена чаша и тя добави: — За доброто на сладките й, надявам се жегата да се е поукротила до април. Роуч, вие сте се видели с пластичния хирург на Кимбърли, нали?
— Да, и мисля да си премахна една грозотия, дето ме тормози вече две години. — Роули направи пауза и добави: — Очоа.
— Виждате ли, детектив Хийт? — каза партньорът му. — Давам ли, давам, а ето какво търпя по цял ден. — Очоа зачете бележките си: — Алибито на вдовицата се потвърждава. В последния момент си записала час за „консултация“ и отишла в един и петнайсет. Това се връзва със заминаването й от сладоледения бар в един.
Хийт каза:
— Стигнала е до Ийст сайт за петнайсет минути? Побързала е.
— И планини не ще ме спрат… — каза Руук.
— Добре — продължи Ники. — Г-жа Стар ни е казала истината. Изневерила е с д-р Ботокс и на съпруга си на Бари Гейбъл. Но научаваме само къде е била тя. Проверете записите от нейния телефон и този на доктора за обаждания към Майрик или Поченко — нека сме сигурни.
— Окей — казаха Роуч в един глас. Засмяха се.
— Виждаш ли? Не мога да ти се сърдя — рече Очоа.
Същата вечер мракът се опитваше да си проправя път през натежалия от влага въздух пред управлението на 82-а Уест, когато Ники излезе, понесла кутията от Метрополитън, в която бе репродукция й на Джон Сингър Сарджънт. Руук стоеше на тротоара.
— Ще дойде да ме вземе такси. Дай ми да те хвърля.
— Няма проблем, ще се оправя сама. И пак ти благодаря за това, нямаше нужда. — Тя пое през „Кълъмбъс“ към метрото до планетариума. — Но няма да го върна, де. Лека.
Тя стигна до ъгъла и Руук изникна до нея.
— Ако настояваш с ходене да покажеш колко си корава, дай ми поне да понося това.
— Лека нощ, г-н Руук.
— Чакай. — Тя спря, ала не скри нетърпението си. — Хайде стига, Поченко още е някъде там. Трябва ти придружител.
— Ти ли? А теб кой ще те пази? Ти си този, комуто е нужна помощ, и няма да ти предложа своята.
— Леле, ченге, което ме обезврежда с добра граматика. Безпомощен съм.
— Виж, ако имаш каквито и да било съмнения, че мога да се грижа за себе си, повече от доволна ще съм да ти демонстрирам. Нали си плащаш редовно здравните осигуровки?
— Добре, ами ако това е просто слабото ми извинение да видя апартамента ти? Какво ще кажеш тогава?
Ники го погледна през рамо. Усмихна се и рече:
— Утре ще ти донеса няколко снимки, — и пресече.
Половин час по-късно Ники излезе по стълбите на тротоара на 23-а Ийст и видя как квартала се потапя в мрак, когато Манхатън най-сетне развя белия пешкир и се срина в токов удар. Отпърво се разстла странна тишина, когато стотици климатици по улицата спряха. Сякаш градът затаи дъх. На Парк авеню саут се процеждаше слаба светлина от фарове. Ала уличните лампи и светофарите не работеха и скоро се понесоха звуците на гневни клаксони, когато нюйоркските шофьори започнаха да се надпреварват за асфалт и право на път.
Когато стигна до своя квартал, ръцете и раменете вече я боляха. Остави на земята репродукцията на Сарджънт и я подпря внимателно на портата от ковано желязо на един съсед, докато отвори чантата си. Колкото повече се отдалечаваше от булеварда, толкова по-тъмно ставаше. Хийт изрови фенерчето си и наклони лъча светлина така, че да не полети с лицето напред към тротоара или да стъпи в кучешко лайно.
Зловещата тишина заотстъпва на гласове. Изплуваха от мрака отгоре, от отварящите се прозорци, а Ники взе да отличава едни и същи думи: „токов удар“, „фенерчета“, „батерии“. Някой се изкашля и я стресна — тя насочи фенерчето към старец, разхождащ мопса си.
— Ще ме ослепиш с това нещо — рече той, подминавайки я, и тя върна лъча обратно към земята.
— Пазете се до вкъщи — каза тя, но не получа отговор. Ники вдигна с две ръце кутията и продължи към сградата си, приклещила фенерчето между дланта си и картона. То осветяваше пътя й на няколко метра напред. Бе на два входа от своя, когато по чакъла за нея простърга нечия стъпка и тя спря. Заслуша се внимателно. Не чу повече стъпки.
