— Какво имате, Роуч?
— Самоубийството определено не ни се нрави — каза Роули. — Първо, виж олющената боя и праха от мазилката. Някой здравата е блъснал тези френски прозорци, като при борба.
— И второ — поде Очоа, — имаш следи от тътрене: от прозореца по… какво е това?
— Теракотени плочки — каза Руук.
— Да. Следите доста добре личат, а? И стигат чак дотук. — Той спря при парапета. — Оттук нашият човек се е катурнал.
Четиримата се надвесиха над улицата долу.
— Еха — каза Руук. — Шест етажа. Шест са, нали, хора?
— Стига, Руук — отвърна Хийт.
— Ето обаче уликата. — Очоа приклекна и посочи с химикалката си нещо на парапета. — Приближете се. — Отдръпна се, за да направи място на Хийт, която зае мястото му, и продължи: — Скъсана материя. Един зубър от криминалистиката ми каза, че след тестовете ще се окаже син дънков плат. Жертвата не носи дънки, така че е от някой друг.
Руук също приклекна.
— Все едно някой го е избутал. — Хийт и Руук кимнаха в синхрон. Обърнаха се лице в лице и тя се постресна от близостта, но не помръдна. Задържа погледа му и се загледа в танца на отразената слънчева светлина в очите му. После примигна. О, по дяволите, помисли си, какво е това? Не може този тип да ме привлича. Няма начин.
Детектив Хийт бързо се изправи, ефикасно и професионално.
— Роуч? Искам да проверите досието на Кимбърли Стар. Проверете и алибито й за онази сладкарница на „Амстердам“.
— Значи, — започна Руук, изправяйки се, — и на теб ти замириса, а?
— Аз не душа, а върша полицейска работа. — После побърза да се прибере в апартамента.
По-късно, докато слизаха с асансьора, тя попита детективите си:
— Добре, кое беше толкова смешно, та ми идеше да ви избия с голи ръце? И да знаете, обучена съм за това.
— А, нищо, само малко изпускахме парата, знаеш как е — рече Очоа.
— Да, нищо особено — допълни Роули.
В мълчание подминаха два етажа, преди и двамата да започнат да си тананикат „It’s Raining Men“ и накрая да се разхилят.
— Това? Това ви е било смешно?
— Това — каза Руук, — е може би най-гордият миг в живота ми.
Отново излязоха на адската жега и се събраха под навеса на „Гилфорд“. Руук каза:
— Никога няма да се сетите кой е написал песента.
— Композиторите не ги знам, човече — чу се от Роули.
— Този би трябвало да го знаеш.
— Елтън Джон?
— Грешка.
— Я ми подскажи?
Женски писък за кратко проби шума на натоварения трафик и Ники Хийт скочи на тротоара, въртейки глава във всички посоки.
— Там — извика портиерът. Към „Кълъмбъс“. — Г-жа Стар!
Хийт проследи погледа му към ъгъла, където едър мъж стискаше за раменете Кимбърли Стар. Той я блъсна във витрината на един магазин. Стъклото се разтресе, но не се счупи.
Ники отлепи в спринт — другите трима я последваха. Тя заразмахва значка и завика на пешеходците да се отместят, докато си проправяше път през тълпата след края на работния ден. Роули награби радиостанцията си и се обади за подкрепления.
— Полиция, на място! — извика Хийт.
В частичката секунда, в която нападателят се стресна, Кимбърли опита ритник между краката, който никак не й се получи. Мъжът вече бягаше и инерцията на Кимбърли я подведе и тя падна на асфалта.
— Очоа! — Тичешком, Хийт посочи Кимбърли. Очоа спря, за да се погрижи за нея, докато Роули и Руук следваха Хийт, лъкатушейки между коли на кръстовището на 77-а. Туристически автобус направи непозволен завой и препречи пътя им. Хийт притича покрай задната му част, през димна завеса от дизелови пари, и излезе на павирания тротоар, обграждащ музейния комплекс.
От мъжа нямаше следа. Тя забави до тръс, а след това до бърз ход. Зад нея Роули още говореше по радиостанцията, като съобщаваше местонахождението и външния вид на беглеца: „бял, около трийсет и пет, оплешивява, метър и осемдесет, бяла тениска, дънки…“
На 81-а и „Кълъмбъс“ Хийт спря и се завъртя. По гръдния й кош лъщеше пот и оформяше тъмно V-образно петно по потника й. По лицето й не личеше умора, само напрегнатост, докато фокусираше наблизо и надалече, знаейки, че й трябва само да зърне нещичко от него, за да го погне отново.
— Не беше в много добра форма. — Руук звучеше малко задъхан. — Не може да е избягал толкова бързо.
Тя се обърна към него, донякъде впечатлена — и малко раздразнена, — че й е смогнал.
— Какво по дяволите правиш тук, Руук?
— Още една гледна точка, детектив.
— Роули, ще покрия Сентръл парк и ще обиколя музея. Тръгни по 81-а до „Амстердам“ и след това се върни до 79-а.
— Ясно. — Роули пое по „Кълъмбъс“, срещу потока на тълпата.
— Ами аз?
— Забеляза ли, че съм твърде заета, за да те наглеждам? Ако искаш да помогнеш, вземи си гледната точка и отиди да погледнеш как е Кимбърли Стар.
Остави го на ъгъла, без да се обръща. Нужно й бе да се съсредоточи и не й трябваше да я разсейва репортерът. „Сътрудничеството“ с него вече й идваше до гуша. А и какво беше онова на балкона? Да й се навре в лицето като в някоя реклама на парфюм от Венити феър, от онези, които ти обещават любовта, която животът просто не предлага. Добре, че сложи край на онзи романтичен кадър — ала се зачуди дали току-що не го е нахокала твърде грубо.
