— Спокойно, не е нужно да играеш повече, Ноа. — Той сбърчи вежди. — Не са напускали Гилфорд, нали? Подслушахме разговора ви от преди малко.
— Разбирам. — Той помисли няколко секунди, несъмнено превъртайки наум думите си, за да прецени дали няма да се окаже съучастник. — Казах й, че е полудяла.
— Съвестен гражданин.
Той отвори длани.
— Извинявам се, детектив. Знаех си, че трябва да ви се обадя. Навярно още не мога да се отърся от закрилническия си инстинкт към семейството. Дойдох, за да се опитам да я вразумя. Твърде късно, явно — промълви той. Ники сви рамене. — Кога разбрахте, че ги е откраднала? Докато говорехме?
— Не. Предупредителните звънчета започнаха, когато научих, че скърбящата вдовица си е купила пиано и е напуснала града по време на доставката. Кимбърли струва ли ти се като човек, който ще остави работата по безценните си антики на група хамали и малоумна бавачка? — Ники пристъпи до пианото и натисна клавиш. — Говорихме с управителя на сградата. Потвърди, че на сутринта хамалите са дошли с огромен сандък, но не помнеше да са си тръгнали с него. Явно му е убягнал от вниманието след объркването с токовия удар.
Ноа се усмихна и поклати глава.
— Еха.
— Знам, много лукаво, а? Така и не са излизали от сградата.
— Хитроумно — съгласи се Пакстън. — Много нетипично за Кимбърли Стар.
— Е, оказва се, че не е толкова умна, колкото си е мислела.
— Какво имате предвид?
Ники бе мислила по това отново и отново и сега всичко й бе кристал но ясно.
— Знаеше ли, че Матю е бил променил решението си относно продажбата на колекцията?
— Не, нищо такова не знаех.
— Е, така е станало. В същия ден, когато са го убили, е дошла жена от Сотбис, Барбара Диърфийлд, за да оцени картините. Била е убита, преди да се върне в офиса си.
— Това е ужасно.
— Вярвам, че убийството й е било свързано с това на Матю.
Над очите му надвисна сянка.
— Това е трагично, но не разбирам връзката.
— И аз не я разбирах. Все се питах, защо някой ще убива оценител? Тогава открих, че цялата колекция на Стар се състои от имитации. — Мъртвешка бледност заля като вълна лицето на Ноа Пакстън.
— Фалшификати? — Той зарея поглед по стените. Спря се на картина досами арката на вратата, скрита под забрало.
— Да, Ноа — натърти детективът. Вниманието му се върна на нея. — Цялата колекция.
— Как е възможно? Матю плати огромни суми за тези картини, все от уважавани дилъри. — Руменината се връщаше по бузите на Пакстън, обзе го превъзбуда. — Уверявам ви, че когато ги купихме, сред тях не е имало фалшификати.
— Знаем. Документите от застрахователя го потвърждават.
— Как тогава е възможно това?
Ники седна на страничната облегалка на диван, по-скъп от колите на повечето хора.
— Оценителката е направила собствени снимки, нещо като нейни бележки по огледа. Открихме ги във фотоапарата й — не съвпадаха с тези от застрахователите. — Хийт направи пауза, за да осмисли Пакстън думите й. — Между покупката на картините и оценката й някой ги с подменил.
— Това е невероятно. Сигурни ли сте?
— Напълно. И Барбара Диърфийлд е щяла да стигне до същия извод, ако е имала възможност да разгледа снимките си. Всъщност — добави Ники, — бих казала, че причината да я убият, е, защото някой не е искал тя да направи това откритие.
— Казвате, че Матю е опитвал да пробута фалшификати?
Хийт поклати отрицателно глава.
— Никога не би наел Диърфийлд, ако е знаел, че са фалшиви. А и след всички пари и его, вложени в малкия му Версай? Би се побъркал, ако можеше да разбере.
Очите на Ноа се разшириха.
— О, Боже. Кимбърли…
Ники стана и се разходи до картината на Сарджънт с двете момиченца, наслади й се за секунда и рече:
— Кимбърли е изпреварила другиго в кражбата на картините. Арестувах втора банда, която е влязла тук малко по-късно, по време на токовия удар, но са намерили само голи стени.
— Всички са се втурнали да крадат нещо без стойност.
— Кимбърли не е знаела това. Скърбящата г-жа Стар е мислела, че удря джакпота в отплата за нещастния си брак.
— И другите крадци явно също са смятали, че са ценни. — Пакстън посочи картините. — Защо иначе ще се опитват да ги откраднат?
Ники отстъпи от картината и се завъртя към него.
— Не знам, Ноа. Защо не ми кажеш?
Той се забави с отговора, докато преценяваше дали му задава реторичен въпрос или нещо по-остро. Едва ли му бе харесал настойчивият й поглед, но реши да опита с първото предположение.
— Знам ли.
Ако сутрешното изпълнение в патологията бе театър, това тук бе бразилско жиу-жицу, но вече й писваше да се боксира. Време бе за хватове и ключове.
— Познаваш ли мъж на име Джералд Бъкли?
Пакстън оформи устата си в увиснала подкова.
— Не ми звучи познато.
— Интересно, Ноа. Джералд Бъкли те познава. Той е портиер нощна смяна тук. — Ноа си надяна искрената физиономия. Бе почти убедителен — никак нелошо. Тя беше по-добра. — Втора подсказка. Бъкли е човекът, когото си наел за втората кражба по време на токовия удар.
— Това е лъжа. Дори не го познавам.
