Нов случай на Себастиан Бергман.Серия брутални нападения разтърсва град Упсала. Националният отдел за разследване на убийства поема случая, когато една от жертвите е открита мъртва.Психологът Себастиан Бергман се е примирил с мисълта, че дните му в отдела са приключили. Но е въвлечен в новия случай.Докато екипът се опитва да се справи с вътрешните проблеми и конфликти, убиецът продължава да всява страх в града. Скоро Себастиан и колегите му намират улики, които показват, че жертвите не са избрани на случаен принцип. Връзката между тях изобщо не е ясна. А изглежда, че много хора сякаш не желаят извършителят да бъде разкрит…"Жертвите, които правим" е шести роман с участието на психолога Себастиан Бергман. Динамична, богата на плътни колоритни образи и със силни социални послания, поредицата на Юрт и Русенфелт разчупва клишетата в жанра и постига внушителен международен успех. А главният герой — един от най-оригиналните образи в скандинавската литература, бързо се превърна в любимец на читателите по света. Юрт и Русенфелт са сценаристи на минисериала "Себастиан Бергман", както и на популярния сериал "Мостът".
Сънувам те.
Почти всяка нощ, откакто започнах.
Какво би си помислила, ако знаеше?
Какво правя.
Вероятно не би ти харесало.
Би ме помолила да престана.
Винаги си била по-добър човек от мен.
Но тази нощ ме помоли да те спася.
Да спася и двама ви.
Не можах.
Дори насън не можах.
Затова правя каквото мога.
Смятам да го направя пак.
Довечера.
Петата.
Клара Валгрен.
С октомври дойде и зимата.
Странна година беше. От гледна точка на времето.
Пролетта започна едва в края на май. Сняг валя и върху белите студентски шапки на традиционните всенародни чествания на Валпургиевата нощ, и върху значително по-малобройните участници в първомайските демонстрации на следващия ден. Лятото се забави до края на юни, в седмицата след празника на Мидсомар температурите за първи път изпълзяха над двайсетте градуса, но за сметка на това остана топло чак до средата на септември.
А есен като че ли изобщо нямаше.
На осми октомври пак се започна. Тънка бяла покривка посрещна упсалци, когато сутринта вдигнаха щорите си. Четирите пълни месеца без сняг, разбира се, развързаха езиците на отричащите климатичните промени.
„Това не ми прилича на затопляне, мен ако питате“.
„Никой не те пита“ — на Клара й се искаше да каже точно това всеки път, когато чуеше тази изтъркана фраза и видеше самодоволно ухилената физиономия, която обикновено я съпътстваше.
Климатичните проблеми бяха от истински по-истински.
След трите години изучаване на околната среда в Лунд и магистратурата по устойчиво развитие у дома в Упсала Клара беше сигурна. Дългогодишните проучвания по цялото земно кълбо не оставяха място за съмнение, независимо какво виждаха някои през кухненския си прозорец през октомври.
Но наистина беше ужасно студено, помисли си тя, когато излезе от школата малко след девет вечерта и закопча твърде тънката си връхна дреха. Както обикновено беше останала до късно да подреди нещата, след като и последният курсист си отиде.
Девет урока.
Тази вечер беше петият. Клара се радваше на напредъка им. Обичаше да води тези курсове.
Вече четвърта година.
Още един път провери дали вратата е заключена, след което тръгна надолу по „Йостра Огатан“. Вървеше бързо в студа. Телефонът й иззвъня, тя го извади и вдигна с леко изненадана усмивка:
— Здравей, миличък, не спиш ли вече?
— Кога ще се прибереш? — чу сънливия глас на Виктор.
Тя почти го виждаше: на дивана в пижамата със Спайдърмен, с измити зъби, разрошена коса, едва си държи очите отворени.
— Тъкмо вървя към колата, така че след петнайсет-двайсет минути съм вкъщи. Защо, има ли нещо?
— Раната.
Миналата седмица, преди снега, синът й участва в състезание по спортно ориентиране на училищния празник. Нагазил в някакви ръждясали боклуци, захвърлени в гората, и си разрязал бедрото. Имаше пет шева. Превръзката трябваше да се сменя всяка вечер.
— Защо татко ти не свърши тази работа?
— Ти го правиш по-добре.
Клара въздъхна тихо. Винаги е приятно да те обичат и търсят, но когато синът им се роди, Сак взе отпуск по бащинство, прекарваше с него не по-малко време от нея, понякога дори повече, и все пак във важните моменти — почти винаги всъщност — Виктор търсеше мама. Личеше, че на Сак му е неприятно все да е на второ място.
— Но аз още не съм се прибрала, а ти трябва да спиш — заубеждава го тя, докато завиваше по „Онгкварнсгатан“.
— Ами раната?
— Нека татко ти я види. Отивай да си лягаш, а ако си буден и превръзката не е както трябва, като си дойда, аз ще я оправя.
Предложението беше посрещнато с мълчание, сякаш осемгодишният й син се мъчеше да реши дали се опитват да го изиграят по някакъв начин.
— Съгласен ли си? — попита Клара.
— Окей…
— Добре. Целувам те. Утре ще се видим.
Тя затвори и прибра телефона в джоба си. Не си извади ръката. Много беше студено.
Дали постъпи правилно?
Ако Виктор е буден, когато тя се прибере, и ако му смени превръзката, няма ли по този начин да признае, че Сак не се справя достатъчно добре? Дали не трябва да е по-твърда? Да беше казала, че татко му ще смени превръзката и после да отива да си ляга? Точка по въпроса.
Да не му дава алтернативи.
Да откаже да я сменя.
Да, може би.
В най-добрия случай Виктор вече ще спи, когато тя се прибере, и така ще избегне проблема, помисли си Клара и зави към паркинга.
В квадратния вътрешен двор имаше шест места. Две бяха собственост на „Подкрепа за образованието“. В момента нейното синьо поло в ъгъла беше единствената кола.
Клара спря.
Беше тъмно.
По-тъмно от обикновено.
Наоколо имаше само бизнес и административни сгради и в този час не светеше и нито един прозорец. Така беше винаги, но тази вечер и външните лампи бяха изгасени. Клара не знаеше къде са копчетата им, но някой явно ги беше натиснал по погрешка.
