Клара седеше свита на дивана. Въпреки че беше навлякла три ката дрехи и се беше увила в одеяло, трепереше. Струваше й се, че студът от тъмния заден двор я бе последвал и в дома й, бе полепнал по нея като втора кожа. Тя стискаше чашата чай с две ръце и гледаше жената с бележника, която седеше в другия край на дивана.
Ане-Ли Уландер. Комисар.
На Клара й приличаше повече на преуспяла адвокатка от американски сериал — семпла, но несъмнено скъпа червена рокля, която й стоеше добре, дълга до раменете черна коса, която изглеждаше делнично небрежна, но Клара подозираше, че далеч не е така.
— Черни дрехи, нахлупена качулка и нещо, което е скривало лицето му. Сещате ли се още нещо за него?
Клара срещна съчувствения поглед на Ане-Ли и поклати глава.
— Имате ли някаква представа за ръста му?
Клара се замисли. Макар да беше сигурна, че никога няма да забрави случилото се, че то ще остане запечатано в съзнанието й завинаги, спомените бяха странно смътни и разпилени. Сякаш мозъкът й се мъчеше да я предпази, като не й позволяваше да си спомни всичко ясно.
— Не знам. По-висок от мен.
— А вие колко сте висока?
— Един и шейсет и девет.
Ане-Ли си отбеляза тази информация в кратките показания на Клара за станалото на паркинга. Веднага щом Ваня дойдеше, щеше да се отправи към местопрестъплението. Карлос вече беше там; той беше добър, но не можеха да си позволят и най-малка грешка. Три нападения за един месец. По нейните улици обикаляше изключително опасен човек.
— Той се събуди, като се прибрах — промълви Клара.
Ане-Ли вдигна очи от бележника и видя, че Клара гледа към кухнята, където мъжът й седеше до масата, сложил на скута си момченце в пижама със Спайдърмен. Мъжът тихо четеше книжка на детето, което очевидно едва се удържаше будно, и от време на време хвърляше тревожни погледи към Клара.
— Беше заспал, но сигурно ни е чул, разбрал е, че нещо не е наред…
— Искате ли да говоря с него?
Клара откъсна очи от мъжа си и сина си и се обърна неразбиращо към Ане-Ли:
— И какво ще му кажете?
— На колко е години?
— На осем.
— Мога да му кажа, че говорим с вас, защото сте видели нещо, а не защото сте преживели нещо. Така присъствието ни няма да изглежда толкова драматично.
— Сак вече му го каза. Каза, че някакви глупави възрастни правели бели около школата, и аз съм се поуплашила…
Външната врата се отвори и тя млъкна; цялото й тяло се вцепени. Ане-Ли също го забеляза и успокоително сложи ръка на рамото й.
— Колежката ми дойде — обясни тя.
Клара обърна глава към вратата на дневната и изгледа младата жена, която влезе и се представи като Ваня Литнер.
— Клара Валгрен — едва изграчи Клара.
Гърлото я болеше все по-силно. Сякаш нещо се беше скъсало. Може би все пак трябваше да отиде до болницата. Не беше ходила. Тогава. След онова. Нали нищо не беше станало.
Или поне не онова, което можеше да стане.
Тя пак потръпна. Отпи глътка чай. Горещата напитка не успяваше да облекчи болката в гърлото, нито да я сгрее, но тя все пак я пиеше. Чай от лайка в чашата й с надпис „Най-добрата майка на света“ на дивана в дневната й, след като се прибра от работа.
Беше нормално.
Беше безопасно.
Новодошлата полицайка си свали якето и докато сядаше, я попита как се чувства. Клара сви рамене. Как се чувстваше? Не знаеше. Мислите й бяха объркани. Сега, когато адреналинът спадна, усещаше пълно изтощение и въпреки това тялото й сякаш все още се движеше на най-висока предавка.
Ане-Ли стана от дивана и предаде бележките си на Ваня.
— Аз трябва да отида до местопрестъплението, но Ваня ще остане тук. — Тя извади визитна картичка и я остави на масичката. — Ако ви трябва помощ, ако искате да ме питате нещо, ако имате нужда от лекар, от каквото и да е, можете да ми се обадите.
— Благодаря.
Ане-Ли за секунда докосна рамото на Клара, подхвърли на Ваня: „После ще се чуем“, и си отиде. Клара я гледаше, докато излизаше. До вратата в антрето висеше снимка. Тя, Сак и Виктор — миналата година на Крит. В южния край на острова бяха намерили малко селце на име Лутро. Нямаше пътища, дотам се стигаше само с лодка. Петдесетина къщи в полукръг около бистрата вода в залива. Ресторантчета и хотели, почти нищо за правене, освен да се къпеш в морето, да се печеш на слънце и да си почиваш.
Идеалната ваканция.
Идеалният живот.
Дали някога отново щеше да му се наслади?
Под снимката имаше фотьойл, който тя беше претапицирала. Очите й се спряха върху десена на цветя, когато й хрумна една мисъл. Беше й дошла на ума тогава — докато седеше на земята — но после я забрави.
— Дали е същият, който нападна Ида?
Ваня изненадано вдигна очи от бележника:
— Ида Рийтала?
Клара кимна.
— Същият ли е бил?
— Познавате ли я? — вместо да отговори, попита Ваня с внезапен интерес.
