Зной в полунощ полностью

Докато наблюдаваше величественото му, почти царствено появяване, Енрон неочаквано се усъмни, че ще му бъде леко да завърже близък и ползотворен контакт с този човек. Беше забравил, или по-скоро не беше се впечатлил особено от властното му излъчване: беше необикновено висок, почти гигант с широки рамене на атлет и непринудена елегантност. Не само ексцентричността му беше омагьосала Йоланда. Фаркас крачеше с изумителна самоувереност между масите, без да направи нито една погрешна стъпка, като същевременно кимаше и махаше свойски с ръка на бармана, на келнерите, на момчето за поръчки и дори на някои от клиентите.

А и наистина беше изумително странен. Докато наблюдаваше с удивление и отвращение вирнатата му куполообразна глава, кацнала като мраморен отломък върху издължения мускулест врат, и грейналото между върха на носа и линията на косата изпъкнало чело, изпита усещането, че го вижда за първи път. Всъщност Фаркас приличаше не на човешко същество, а на някакъв необикновен мутант с чудовищна глава върху човешкото си тяло. Всъщност беше именно това: някакъв невероятен мутант.

„Този път ще трябва да бъда по-внимателен“ — помисли си Енрон.

Но дълбоко в себе си беше сигурен, че ще успее. Винаги беше сигурен. И винаги досега беше успявал.

Фаркас зае празното място между Енрон и Йоланда без никакви проблеми. Усмихна се и кимна на Йоланда с добре премерен жест на интимност и тактичност и без да променя израза си, сърдечно подаде ръка на Енрон. Евреинът направо се възхити. Случилото се между Йоланда и Фаркас беше споделено деликатно, без да му го натрива в носа.

— Съжалявам за закъснението — заговори Фаркас. — Задържаха ме няколко неотложни обаждания тъкмо когато тръгвах. Дълго ли ме чакахте?

— Пет-десет минути — отговори Енрон. — Вече изпихме по едно. Ще се наложи да ни догонвате.

— Правилно — отсече Фаркас.

Вместо да натиска бутоните върху масата, той кимна на келнера, който му поднесе огромна чаша с някакъв тъмен ликьор без никакви други обяснения.

„Обичайното питие“ — помисли си Енрон. Явно го познаваха добре тук.

— Писко — обясни Фаркас. — Перуанска ракия. Мисля, че ще ви допадне. Да поръчам ли и за вас?

И отново кимна на келнера.

— Не съм голям пияч, благодаря — побърза да отговори Енрон.

— Ще изпия едно — съгласи се Йоланда, като се наведе импулсивно към фаркас и му се усмихна ослепително.

Енрон усети, че кипва. Чашата й все още стърчеше пред нея недопита.

— Вероятно често идвате тук — подхвърли той.

— Може да се каже, всеки ден. Доста приятно местенце — спокойно и уютно. Ако не обръщате внимание на статуите и холографиите на Върховния, с които е украсено.

— Свиква се — отвърна Енрон.

— Така е — отпи от ракията си Фаркас. — Пък и старият тиранин може да си го заслужава, не мислите ли? Истинско въплъщение на диктатор на бананова република от деветнайсети век, съумял да обсеби властта над цял един сателит и да се задържи на върха през всичките тези десетилетия. Неговата частна империя, ако, разбира се, е все още жив.

— Какво искате да кажете?

— Никой никога не го вижда. Никой освен най-близките му приближени. Управленските висини на Валпарайсо Нуево са обгърнати в гъсти потайни мъгли. Нищо чудно дон Едуардо да се е споминал преди десетина години и новината да е била потулена. Тук това не би променило абсолютно нищо. Както по времето на Римската империя, когато приближените на императора са продължавали да управляват седмици и дори месеци наред след неговата кончина, без никой да разбере.

Енрон се разсмя, като се опита да придаде максимална искреност на възторга си.

— Хрумването ви наистина е забавно. Но в него има и частица истина, не съм ли прав? Както във всяка добре подредена автокрация висшите придворни контактуват пряко с грубата действителност, а императорът остава извън полезрението.

— И като имате предвид, че няма никакъв проблем дон Едуардо да бъде възкресен по електорен път, ако се наложи да бъде показан на публиката, без да бъде нарушаван покоят му в гробницата.

Енрон се разсмя, но този път малко по-сдържано. Той изгледа фамилиарно Фаркас, опитвайки се да си придаде простодушен израз.

— Все пак кажи ми, Виктор — имаш ли нещо против да те наричам Виктор? — нали не мислиш, че Калаган наистина е умрял?

— Честно казано, нямам представа. Просто разсъждавах на глас. Всъщност подозирам, че по-скоро е все още прекалено жив.

— Странно, че е успял да се задържи толкова дълго, ако наистина е така — продължи Енрон, без да отделя очи от Фаркас. — Мога да допусна, че има доста хора, които ламтят за един такъв доходоносен малък свят, като Валпарайсо Нуево, претъпкан с търсени от сума ти народ бегълци. Истинско чудо е, че дон Едуардо е успял да предотврати евентуален преврат до този момент, още повече…

Енрон внимателно следеше за реакция и не пропусна да я забележи.

Едва забележимо трепване в лявата половина на лицето. Появи се само за миг и изчезна, и Фаркас отново се усмихваше невъзмутимо в знак на учтив интерес. „Много е добър — помисли си Енрон. — Но знае нещо. Положително.“