— Както вече посочих, той е съвършено недостъпен — отговори Фаркас. — Вероятно това е тайната на оцеляването му.
— Несъмнено — съгласи се Енрон и добави предпазливо: — Мислиш ли, че генералисимусът
— Ако всичко се планира както трябва, дяволът може да бутне самия Господ от небесния му трон.
— Да. Но е малко вероятно. Докато дон Едуардо…
— … е смъртен и уязвим — прекъсна го Фаркас. — Да, мисля, че е възможно. И съм сигурен, че има хора, които го замислят.
Аха.
— Съгласен съм — кимна енергично Енрон. — Убеден съм, че е така. Всъщност подочух това-онова. Сравнително достоверни слухове.
— Нима?
Все същият учтив интерес, нищо повече. Но все пак устната му трепна издайнически.
— Да, наистина.
Време беше да свали няколко карти на масата.
— Американци. Мисля, от Калифорния.
Този път реакцията беше отчетлива — още едно потрепване и няколко дълбоки бръчки върху зловещото чело. След което наклони съвсем леко глава към Енрон. Което беше знак, че приема да участва в разговора.
— Интересно — каза накрая. — Знаеш ли, и аз чух нещо такова.
— Настина ли?
— Само слухове, разбира се. Нападение на сателита, организирано от… да, калифорнийци. Сигурен съм, че и аз го чух.
Фаркас сякаш се опитваше да си припомни нещо смътно и неясно, което не му беше направило особено впечатление.
— Значи се шушука.
— Както винаги в такива случаи.
— Мислиш ли, че е възможно някоя от големите компании да стои зад тях? — попита Енрон.
— Зад кое — зад слуховете или зад преврата?
— Зад преврата. Или зад слуховете. А може и зад двете.
Фаркас вдигна рамене. Продължаваше да се държи така, сякаш това беше един напълно отвлечен разговор.
— Нищо не мога да кажа. Трябва да имат сериозен гръб, конспираторите, нали?
— Естествено. Един преврат е сериозна работа.
— Да, нещо, което само някоя от мегакорпорациите би могла да си позволи — съгласи се Фаркас. — Или някоя от богатите страни. Твоята например.
Последната фраза беше произнесена с неочаквано натъртване. И с по-плътен глас: леко мушване между ребрата.
— Да — усмихна се Енрон, — предполагам, че бихме могли да финансираме нещо такова. Ако имаме мотиви, искам да кажа.
— Нима нямате?
— Не особено. Не повече от „Киоцера-Мерк“, бих казал, или от „Самурай“. Естествено, тук има хора, издирвани за сериозни престъпления срещу Израел. Чуждестранни шпиони, някои корумпирани висши чиновници и тъй нататък. Но има и голям брой пенсионирани висши чиновници от индустриалния шпионаж, както и разни злоупотребители и търговци с корпоративни тайни — все хора, които са се облагодетелствали за сметка на тази или онази компания и чието връщане на Земята, за да бъдат съдени, би било твърде благоприятно за същите тези компании. Съвсем ясно си представям как някоя мощна компания и някоя благоденстваща държава обединяват усилията си, за да изтеглят бегълците оттук, като всяка финансира наполовина начинанието. Но всичко това са празни фантазии, нали така? — щракна пренебрежително с пръсти Енрон. — Няма да има никакъв преврат. Никой не би искал да нарушава спокойствието на тази великолепна миниатюрна планетка. Освен това дочувам, че генералисимус Калаган разполага с твърде ефикасна тайна полиция. Говори се, че тук всеки е под наблюдение.
— И то доста изкъсо — добави Фаркас. — Би било твърде трудно да се осъществи някаква конспирация, освен може би отвътре: такава, в която са замесени самите придворни.
Енрон повдигна вежда.
Намекваше ли за нещо Фаркас? Бяха ли плановете на „Киоцера“ за узурпирането на това място отишли далеч по-напред, отколкото си представяха господин Давидов и неговите сътрудници? „Не, не — реши Енрон, — Фаркас просто разиграва варианти.“
Ако съществуваше някакъв вътрешен конспиративен ешелон от най-близки подчинени на генералисимуса и Фаркас беше замесен, никога не би рискувал да води подобен разговор в един ресторант, и то с някакъв израелски агент. Не би го споделил и с човек, когото познаваше добре. Щеше да го пази в тайна и от самия себе си. Поне Енрон би постъпил именно така, а нямаше основания да смята, че Фаркас би действал по-необмислено от него в подобна ситуация.
Така или иначе, точно сега нямаше как да разбере истината. Йоланда, която беше наблюдавала мълчаливо техния дуел, го потупа по китката.
— Келнерът ти прави знаци, Марти. Мисля, че те търсят на телефона.
— Ще почака.
— Може да е приятел на Дъдли. Очакваш с нетърпение да го чуеш.
— Добре, че ми напомни — каза неохотно Енрон. — Извини ме, Виктор. Връщам се веднага.
Проведе разговора в закрита кабина в дъното на ресторанта. Но физиономията, която се появи на монитора, не беше огромната животинска мутра на Майк Давидов. Отново беше по-деликатното и закръглено лице на агента Клюдж. Изглеждаше възбуден.
— Е?
— Заминал е. Вашият човек от Лос Анджелис.
— Имаш предвид Дъдли Рейнолдс? Къде е заминал?
