— Дай го насам — казах и взех меха. При първата глътка премигнах изненадано. Вместо гъстото вино от горски плодове, което се пиеше обикновено в Хаста, това бе нещо много по-леко за небцето. Вкусът му бе богат и многосъставен, с приятен дъх на земя и балансиран с гладкост, която го караше да се хлъзга в гърлото.
— Това не е евтино, знаеш ли — каза Обвар и сключи дебелите си вежди, когато дръпнах още една щедра глътка.
— Какво е? — попитах, като му върнах меха.
— Не съм сигурен как се казва. Прави се от някакви плодове, отглеждани в страна далеч отвъд морето. Поне така ми каза търговецът, от когото го откраднах. Оставих го жив с условието да се върне другото лято с още. Казах му, че дори ще му платя. Много мило от моя страна, нали?
— Остави ли живи другите от кервана му?
— Само младите. — Той сви рамене и отпи. — Робите са ценни.
— Какво отвратително животно си, Обвар. — В гласа ми прозвуча искрено отвращение, достатъчно силно, че да накара меха да спре по пътя към устните му, които се разтеглиха в усмивка.
— На осемнайсет лета — каза той и пристъпи по-наблизо, извисявайки се над мен, а в погледа му се промъкна отново познатата похот. — И още неомъжена. Винаги съм харесвал как езикът ти ме жили, момиче. Кара ме да се чудя какво ли още може да прави.
Втренчих се право в очите му, отвръщайки на похотта в тях с пълно презрение. Не се страхувах и не изпитвах нужда да посегна към дългия нож на колана си. Аз бях друр-тиварик и макар че детските мъчения се наказваха само с пердах, всяка обида или рана сега, когато бях в детеродна възраст, щеше да му донесе бавната смърт на обезчестен воин. Но докато се взирахме един в друг и секундите се разтегнаха в минути, започнах да се чудя дали днес не е денят, когато похотта най-после ще надделее над предпазливостта му.
— Когато брат ти стане местра-скелтир — каза той със завален глас, оголил зъбите си, — ние ще завладеем всичко. Ще опустошим земите на Търговските крале чак до Златното море и аз ще бъда до него във всяка битка. Когато цялото славно клане свърши и се пролее последната капка кръв, той ще ме попита каква награда искам за службата си. Какво мислиш, че ще поискам?
— Луралин.
При звука на братовия ми глас очите ни се стрелнаха към олтара. Келбранд не ни гледаше; стоеше, опрял ръце на ръба на олтара, с поглед, все още обсебен от тялото на Телвар.
