— Родени сме от една утроба — казах аз, — но не сме деца на един и същи баща. Телвар бе чужд за мен през по-голямата част от живота ми. Но… — Млъкнах, за да огледам трупа на олтара, още веднъж поразена от многото бойни рани по него, някои отдавна заздравели, други само на няколко седмици. Знаех, че по тялото на Келбранд няма почти никакви белези. — Въпреки това съжалявам, че вече го няма. Той беше добър скелтир, макар и да прекаляваше малко с цитирането на жреческите поучения.
— Жреческите поучения — повтори Келбранд и бавно кимна. — Той винаги е обичал уроците им. „Аз съм ходил извън Желязната степ, братко — каза ми веднъж. — Животът на тамошните хора е пълен с несигурност и объркване. Те тачат слабостта и се въргалят в алчност. Превръщат лъжите в добродетел, а честността — в грях. Когато се надигне местра-скелтирът, той ще отмие всичко това с кръв. Жреците са го видели.“
Млъкна и посегна да сложи ръка върху мътно лъщящите очи на Телвар, за да ги затвори.
— Но ти грешиш, малко конче. Те не го убиха заради отговора, който им е дал. Убиха го, защото не им е дал отговор. Той не беше местра-скелтирът и го знаеше.
— Той направи път на теб — казах.
— Да. Каза ми го снощи. Говорихме дълго и той ми каза много неща, включително въпроса, който ще ми зададат утре, и въпроса, който ще последва след година, ако отговоря вярно.
Аз се взрях в него с ужасено мълчание и мехът едва не се изплъзна от пръстите ми от смайване, преди да се овладея. Открих, че имам нужда да си сръбна още една глътка, преди да заговоря.
— Казал ти е? Но това е ерес!
Зъбите на Келбранд, съвсем бели, съвсем равни, заблестяха, когато се засмя — нещо много рядко за него.
— С времето, сестричке, ще ти кажа всичко, което узнах снощи, и ти ще осъзнаеш пълния абсурд на думите, които току-що изрече.
Веселието му се стопи бързо и той вдигна ръка от очите на Телвар, за да ме стисне за рамото.
— Утре ще ме попитат за името ми.
— Но те вече знаят името ти. Келбранд Рейерик, скелтир на скелда Кова.
— Не, те искат друго име. Име, достойно за местра-скелтира. Име, което войниците на Търговските крале ще шепнат със страх, когато чуят гърма на сталхастките копита в Степта. Име, което ще ни отведе до Златното море и отвъд.
Ръката му се премести от рамото на лицето ми и обгърна бузата ми в шепа. Видях на лицето му съжаление, когато ми се усмихна, а също и вина, защото знаеше колко тежко е това, което се кани да поиска.
— Ето какво трябва да ми дадеш: име. Луралин, скъпа сестричке, време е да сънуваш отново.
