— Какво има? — попита Вейлин, като видя лицето на каменоделеца да се сбръчква от страх и тревога.
— Те… — Той трепна и поклати глава. — Намерили са ги.
Вейлин вдиша, за да забави препускащото си сърце, насили се да успокои гласа си и попита:
— А те…?
— Живи са. — Част от страха се оттече от лицето на Ам Лин. — А също и невредими, струва ми се. Те… — Гласът му заглъхна и устните му се свиха в озадачена гримаса. — Те са искали да бъдат намерени.
— Колко далеч са оттук? — попита Шо Цай.
— Не мога да кажа точно, но са близо. — Извъртя понито на североизток и го пришпори в бърз тръс. — Насам.
Отрядът продължи със скоростта на понито на каменоделеца, която Вейлин намираше за все по-вбесяващо мудна с всяка изминала миля. Погледът му бе вперен в хоризонта и шареше насам-натам в търсене и на най-малкия силует. Бяха изминали още десет мили, когато Алум изведнъж пришпори коня си и излезе начело на колоната, вдигнал ръка и насочил вниманието си към земята.
— Следи ли? — попита го Вейлин. Ловецът кимна и се смъкна от седлото, а после приклекна да огледа отпечатъците от копита. След малко изсумтя и тръгна напред, шарейки с очи по оскъдната почва, докато не спря на двайсетина метра по-нататък.
— Там е имало половин дузина ездачи — каза и посочи първата група отпечатъци. — Тук към тях са се присъединили още дузина. — Кимна към по-разровената почва под краката си, преди да се обърне право на север. — Движат се бързо — каза и повдигна вежда към Ам Лин и понито му. Дишането на животното бе накъсано и то отметна глава с уморено раздразнение.
— Можеш ли да ги проследиш? — попита Вейлин мореската.
— Тази земя е като писание — отвърна той и бързо яхна коня си. — Толкова е лесна за четене.
— Няма да чакам — каза Вейлин и се обърна към Шо Цай. — Остави достатъчно хора да пазят каменоделеца. Имам чувството, че скоро отново ще се нуждаем от таланта му.
Пришпори коня си в галоп, без да чака отговор, а Алум и останалите бързо го последваха. Ловецът излезе напред, за да ги води, като очите му постоянно оглеждаха земята. След половин миля Вейлин погледна назад и видя Шо Цай да ги следва с половината си отряд. „Доне няма да ни превъзхождат числено“, помисли си и потисна тревожните мисли какво биха могли да направят сталхастите със своите пленници, когато стане ясно, че ще бъдат настигнати.
Трябваше да яздят усилено повече от час, преди на хоризонта да се появи облак прах. След като повече нямаше нужда Алум да разчита следите, Вейлин пришпори коня си още по-бързо, благодарен, че са му дали животно, отгледано за лов, а не за битка. Един боен кон никога не би могъл да постигне такава скорост. Той се откъсна от другите, пренебрегвайки предупредителните викове на Норта, че трябва да останат заедно. Постепенно в основата на прашния облак се появиха тъмните точици на хора на коне — поне двайсет ездачи. Вдигна се още по-гъст прах, когато те спряха и обърнаха конете си с такава лекота, все едно са родени на седлото. Разгърнаха се, докато Вейлин се приближаваше, и изтеглиха саби и копия.
Той знаеше, че е най-разумно да спре, да изчака другите, може би дори да се опита да поговори с тези хора, но всякакви подобни мисли излетяха от ума му при вида на две по-дребни фигури зад редицата на сталхастите. И двете яздеха яки понита като това на Ам Лин, и двете бяха облечени в тъмни наметала, макар че едната носеше дълъг бял шал, който се развяваше на вятъра. Но другата бе тази, която привлече погледа му. Въпреки че бе прекалено далеч, за да различи лицето ѝ, чувството за разпознаване го връхлетя изведнъж, подсилено от страха и загрижеността, които го съпътстваха.
Сталхастите пришпориха конете си, за да го посрещнат, и докато се приближаваше, Вейлин изтегли меча си и го стовари върху копието на най-предния ездач. Железният връх отклони острието и то се плъзна по дръжката, за да се забие дълбоко в предмишницата на сталахаста. Вейлин насочи острието така, че да разсече шията му, преди конят му да го отнесе нататък. Една замахнала сабя го накара да се приведе ниско в седлото и той усети повея по гърба си, когато острието проряза въздуха.
Дръпна юздите, за да спре коня си, и го извъртя, протегнал меча за мушкане. Въоръженият със сабя сталхаст носеше железен шлем, украсен с нещо като метални тръни, но без наличник. Скоростта на атаката не му даде време да се дръпне и върхът на меча от звездно сребро потъна дълбоко в бузата му. Вейлин го натика още по-навътре, докато не усети, че срещна неподатливото желязо на шлема.
Издърпа меча и остави трупа да падне от седлото. Сталхастите вече го бяха обкръжили, с потъмнели от гняв лица, и всяко копие и сабя бяха насочени към него.
— Искам само тях — каза Вейлин и посочи към двете фигури оттатък кръга. — Тръгнете си и можете да живеете.
