— Което ще отнеме по-дълго от обичайното, защото сме загубили толкова много инженери — отбеляза замислено Шо Цай и потърка наболата четина по брадичката си. Тази сутрин за първи път от началото на пътуването Вейлин го виждаше небръснат. — Офицери, сержанти, инженери, гарнизонният командир и най-способните администратори в града. Явно този удар е бил замислян отдавна.
— И нанесен твърде рано — напомни му Вейлин. — Което означава, че може би ще има достатъчно време тези способни господа да оправят нещата, докато ние продължим жизненоважната си мисия.
Шо Цай се намръщи на натъртения му тон, но явно необходимостта да се забави тук дразнеше и него.
— Какви съобщения са били пратени? — попита той Нешим, който пребледня при този въпрос.
— Съобщения ли? — измънка той и при тези думи кърпичката най-после излезе измежду зъбите му.
— Да, губернаторе, съобщения — повтори Шо Цай. — Предупредителни съобщения до другите крепости в района. Съобщения до съседните префектури. Съобщения до Търговския крал.
Нешим зяпа известно време капитана, преди да събере трошица вътрешна решимост.
— Аз, ъъъ… — Той се прокашля. — Ще се погрижа за това незабавно. Макар че може би ще се нуждая от малко помощ с официалната формулировка. За тези неща винаги се грижеше Хушан… — Гласът на Нешим заглъхна, сякаш самото споменаване на името на изменника можеше да предизвика някакво неодобрение. Шо Цай обаче не му обърна внимание.
— С радост ще ви помогна — каза той. — Но нашият почитаем гост — кимна към Вейлин — с право ми напомня за неотложността на нашата мисия. Ще поведа отряда си на север още преди денят да е свършил и ще се върна колкото може по-скоро. Когато това стане, надявам се да мога да пратя съобщение до Търговския крал, за да го уведомя за активните ви приготовления за посрещане на предстоящата атака. Подкомандир Дешай,
Върху простоватото лице на подкомандира личеше предпазливост, която явно надви всяко възмущение от явната повелителност в тона на Шо Цай.
— С радост приемам препоръката ви, капитане — каза той.
— Отлично. — Шо Цай се приближи до Вейлин и заговори на езика на Кралството: — Няма да си губя времето с тези глупаци повече от необходимото. Пригответе хората си за тръгване и предайте на дай-ло да събере Червените разузнавачи. Ранените ще трябва да бъдат оставени тук. Каменоделецът ще язди начело на колоната отсега, докато ги намерим.
Шо Цай заповяда отрядът да продължи на север в боен строй. По фланговете и в тила обикаляха външни съгледвачи, докато главната група яздеше в широка колона по четирима. По указание на Ам Лин следваха чакълестата пътека по източния бряг на Черната вена. Реката изобилстваше с лодки, претъпкани с хора в същото бедно и окаяно състояние като онези, които бяха срещнали на пътя за Кешин-Хо. Въпреки че очевидно бяха гладни, те гребяха с енергична решимост, вперили поглед в обещанието за убежище, криещо се зад южния хоризонт. Вейлин видя сред тях много ранени с превързани глави и крайници, както и някои със скорошни жестоки изгаряния. Каквито и заблуди да бе хранил покойният губернатор Хушан, Вейлин се съмняваше, че нововъздигналият се бог на сталхастите е дошъл в граничните земи като освободител.
Яздиха до здрач и лагеруваха за през нощта в тесен периметър, а Червените разузнавачи поддържаха двойна охрана, която се сменяше през два часа. Войниците спаха напълно облечени, с оръжията си подръка и с оседлани коне. Вейлин откри, че не го хваща сън, и лежа известно време на завивките си, заслушан в хъркането на Ерлин, което скоро се сдоби с тихия акомпанимент на млади гласове, потънали в приглушен разговор.
— Никога не съм виждал такова просторно небе — чу той думите на Семон. — Но звездите са общо взето същите.
— „Вървим под едно небе на една земя — промърмори в отговор Елеса. — Ето защо трябва да споделяме сърцата си, също както споделяме този свят.“ — Вейлин позна, че цитатът е от Десетата книга на кумбраелския бог, Книгата на мъдростта, която бе любимата на майка ѝ.
— Какво каза? — попита Семон.
— Няма значение — отвърна тя малко раздразнено, изсумтя и се обърна настрани. — По-добре спи. Утре вероятно ще има битка.
Настъпи кратка пауза, после се чу въздишка, преди Семон да каже:
— Значи пак го правиш.
— Кое?
— Преструваш се, че това между нас няма значение.
— Не се преструвам. Наистина няма. — Възцари се кратко, но тежко мълчание, преди тя да заговори пак, с по-тих глас. — Знам, че искаш нещо от мен, нещо, което не мога да ти дам. Просто не го усещам в себе си…
Почувствал се внезапно като натрапник, Вейлин стана, взе меча си и се отдалечи, докато гласовете им не заглъхнаха. Известно време обикаля по края на лагера и най-сетне стигна до речния бряг, където завари Алум да клечи и да чертае символи с върха на копието си в сухата пръст.
— Послание за Закрилниците ли? — попита го Вейлин.
