— За децата — отвърна мореската. — Когато пътят на един ловец го отведе далеч от племето, той бележи земята с Истинското си име, за да им извести, че е още жив. Господарят на пясъка и небето ще отнесе посланието до дома, така че близките му да не се тревожат.
— Истинското име? — Вейлин приклекна до Алум и огледа нарисуваните от него символи. Те бяха по-сложни от знаците, които го бе видял да прави в пепелта при бандитската мина: три завъртени пиктограми, пресечени от различни линии — някои прави, други извити.
— Името, с което ме знаят Закрилниците — обясни ловецът. — Името, което извайвам с всяка крачка в пътешествието на живота. Това — той посочи най-левия символ — са звездите, под които съм роден. Това — пръстът му се премести към следващия — са животите, които съм отнел в лов или на война, а това — продължи той с по-тих глас, като се обърна към третия — е каквото се надявам да оставя след себе си, когато Закрилниците изрекат Истинското ми име.
— История — осъзна с усмивка Вейлин. — Твоето Истинско име е история. — Той се взря по-внимателно в третия символ, най-сложния от всички, който се състоеше от преплетени спирали, нашарени с малки кръгчета. — Децата ти — каза той.
— Децата на племето. — Алум сведе очи и гласът му стана потих. — Децата, които направих на жените си, бяха много малки, когато поехме за вашето Кралство, а пътят бе дълъг. Гладът винаги отнася първо най-малките.
— Моите съболезнования.
Алум изсумтя и се насили да се усмихне със стиснати устни.
— Децата на мореските наричат всеки мъж „татко“ и всяка жена „майко“. Онези, които са останали някъде по света… — Той разпери дългите пръсти на ръката си над третия символ. — Те ще ме нарекат „татко“, когато ги намерим.
— Всяка крачка от това пътешествие ни отдалечава все повече от мястото, където е най-вероятно да се намират те. И имам чувството, че утрешният ден ще ни донесе битка, една от многото, защото войната идва в тези земи. Още не е късно да тръгнеш по собствен път. Не се чувствай длъжен да…
— Пътят към децата е вътре в теб. — В гласа на Алум нямаше никакво съмнение и в твърдия поглед, който обърна към Вейлин, нямаше и искрица несигурност. — И аз ще водя колкото битки е нужно, за да ги видя отново.
Вейлин кимна и тупна мореската по рамото, а после стана да се отдалечи, но поспря, когато Алум добави:
— Те ще наричат „татко“ и теб. Сега ти вървиш под взора на Закрилниците, независимо дали го вярваш, или не.
Той се обърна пак към символите си и вдигна копието, за да добави още детайли. Вейлин усети, че ще е най-добре да го остави сам с това, което на практика бе един вид молитва. Тръгна да обикаля постовете, като си разменяше кратки приказки с Разузнавачите. Отношението им сега бе забележимо по-малко враждебно, както можеше да се очаква от мъже, с които се е бил рамо до рамо. Но напрежението от това, че се намират на вражеска територия, бе ясно доловимо.
— Шест години, откакто за последно яздих из Желязната степ — промърмори ефрейтор Вей в отговор на поздрава на Вейлин. Въпреки нескритото си презрение към чужденците Вей изглеждаше по-словоохотлив от другите Разузнавачи и Вейлин подозираше, че това се дължи на вътрешна неспособност да си държи устата затворена, а не на някакво отслабване на предразсъдъците му. — Надявах се никога повече да не я видя. Не е място, на което един цивилизован народ да води война. Тук човек може да умре от глад или жажда също толкова лесно, колкото и от дивашка сабя.
— Бил ли си се със сталхастите? — попита го Вейлин.
— Веднъж. — Сянка премина по обруленото лице на Вей, преди той да се изсмее горчиво и да плъзне палец по обезобразената си горна устна. — Един от онези шибаняци ми направи това. За благодарност аз го намушках с копие в шията; но дори след това копелето продължи да се бие. Това им е най-лошото, разбираш ли? Да, те яздят по-добре от повечето хора, бият се по-добре от повечето хора и знаят всякакви хитри номера в битката. Но това, което ги прави почти непобедими, е, че просто отказват да умрат, когато трябва.
Ефрейторът се умълча, когато през безликата равнина до тях се донесе някакъв звук. Беше тих и писклив, нещо средно между вой и квичене. Тази нощ небето бе ясно и полумесецът хвърляше слабо сияние, разкривайки голяма част от терена пред тях. Въпреки това Вейлин не успя да различи какво животно издава този звук.
— Диви кучета? — попита той Вей, който му отвърна с мрачно клатене на глава.
— Сталхастки ловци. Имитират воя на диво куче, когато намерят плячка. Забелязали са ни. Е, беше само въпрос на време.
— Ще кажа на капитана — каза Вейлин и се обърна.
— Няма смисъл. Той сигурно вече го е чул. Така или иначе, сталхастите винаги те откриват, когато яздиш из тяхната Степ. Това е отдавнашна истина, известна на всички, които патрулират по северната граница.
— Ще доведат ли и други?
— Със сигурност. — Вей сви рамене. — Въпросът е само колко. Предполагам, че утре ще разберем.
На сутринта Ам Лин отново ги поведе по реката за няколко часа, преди да спре рязко понито си.
