— Той дойде да чуе песента ми преди години. Има отдавнашен обичай новоназначените светила да идват във Високия храм. Предполагам, мислят си, че могат да се сдобият с някаква Небесна благосклонност, ако ме чуят как пея. — Нослето ѝ се сбърчи леко. — Този мъж просто стоеше там, без грубото му старо лице изобщо да трепне. После се поклони и си тръгна. Явно нямаше музикален слух.
— Нито пък кой знае колко здрав разум — отбеляза Вейлин, като вдигна очи да огледа касапницата наоколо. Откри, че може да проследи развоя на битката по положението на телата. Около половината бяха наредени в неравна линия, обърната на север, а останалите бяха пръснати в разстояние на половин миля, с по-голяма концентрация по западния и източния фланг. Беше ясно, че всичко е станало много бързо.
„Главната линия е била пробита на няколко места, докато кавалерията е атакувала двата фланга — заключи той. — Последвало е клане. Не са имали време да бягат.“ Броят на изгарянията обаче бе озадачаващ. Както и състоянието на телата, някои от които изглеждаха разчленени, макар че когато той слезе от коня да ги огледа по-добре, не видя следи от разсичане на плътта и костите. „Взривени са — реши Вейлин. — Значи сталхастите имат в своите редици Надарени.“
— Има ли смисъл да се бавим тук? — попита Шерин, докато той продължаваше с огледа на мястото.
— Бих искал да познавам врага си — каза Вейлин и измъкна една стрела от ребрата на загинал войник. Върхът ѝ бе от добра, макар и почерняла стомана, и бе оформен с немалко умение: двата шипа бяха почти идеално симетрични, а ръбовете — все още остри на пипане. — Не са си направили труда да приберат стрелите — промърмори той.
— Това означава ли нещо?
— Това е добре изработено и все още може да се използва — каза той и вдигна стрелата. — Но те охотно са го оставили заедно с всичките тези брони и оръжия. Значи са богати хора според повечето стандарти, но въпреки това ламтят за още.
— Не алчността ги движи — обади се принцесата. — А любовта.
— Любов ли? — попита Вейлин и посочи към мрачната картина наоколо. — Любов към убийствата?
— Любов към техния бог. Или ужас от него. Често съм откривала, че двете са кажи-речи едно и също.
— Каквото и да ги движи — каза Шерин, — то скоро ще свърши. Ние ще му сложим край.
— По какъв начин? — поинтересува се Вейлин, обръщайки се към Нефритената принцеса. — Знам, че твоята дарба е могъща, но се съмнявам, че дори ти имаш песен, която да приспи цялата им орда.
— Аз имам много песни — засмя се тя. — В музиката се крие голяма сила. Силата да съблазняваш, да разяряваш, да носиш скръб, а също и покой. Но аз съм прекарала дълги години в усъвършенстване на една конкретна от тях и тя не носи сън. Когато техният фалшив бог я чуе… — Тя хвърли печален поглед наоколо. — Всичко това ще свърши.
— Това ли е мисията ви? — Погледът на Вейлин започна да се мести от едната на другата и в гласа му имаше силно неверие. — Ще изпееш песен на водача им? Това ще го убие ли?
— В никакъв случай! — Принцесата се вцепени. — Аз не отнемам живот.
— Тогава какво? Ще… промени някак душата му? Ще превърне един зъл човек в добър?
— Никой не е истински добър. Но тя ще го промени. — Принцесата млъкна и повдигна вежда. — Както ще промени и теб, Вейлин Ал Сорна.
— Виж това. — Той посочи със стрелата един разчленен труп наблизо. — Предполагам, че си живяла достатъчно дълго, за да знаеш какво означава. Този човек, този Мрачен меч, е набрал Надарени в своята армия. Те ще те разберат каква си. Ще усетят дарбата ти и ще те убият, преди да си успяла да изпееш и една нота.
— Не мисля. Имам чувството, че Мрачния меч притежава любопитен ум, да не говорим за огромна самонадеяност. Той ще ме изслуша.
— Шерин. — Вейлин пристъпи към нея, опитвайки се да не допусне нотка на гняв в тона си, защото знаеше, че това само ще събуди
— О — прекъсна го принцесата и засенчи очите си, за да се втренчи на изток. — Опасявам се, че е.
Вейлин прецени, че са около двеста, всичките въоръжени и бронирани, макар че се въздържаха да вадят сабите или да свеждат копията, докато се приближаваха. Той се качи отново на коня си и остана да седи на него, хванал с ръце лъка на седлото.
— Не прави нищо — беше му наредила Шерин, когато прашният облак се появи на изток.
Щом се приближиха, сталхастите се разгърнаха, за да ги обкръжат, заобиколиха ги от всички страни и спряха само на няколко крачки от тях. Погледът на Вейлин се местеше от едно лице на друго и виждаше или напрежение от предстоящата битка, или полужадната усмивка на онези, които обичаха да се наслаждават на очакването.
— Коя от вас е лечителката? — попита една сталхастка на приемлив чу-шин, макар и с акцент. Пришпори коня си напред, докато говореше. Също като жената, която Вейлин бе видял да пада от стрелата на Норта предния ден, тя имаше червена коса, която се виеше като медни нишки в силния вятър на Степта.
— Аз — отвърна Шерин.
Очите на жената я огледаха от глава до пети, преди да се прехвърлят на Нефритената принцеса.
