— Значи ти трябва да си
— Предполагам — отвърна принцесата с лек смях.
Сталхастката изсумтя и обърна поглед към Вейлин.
— Казаха ни, че ще бъдете само двете. — Вейлин забеляза как очите ѝ прескочиха от лицето му към дръжката на меча, стърчаща над рамото му, а после обратно.
— Този човек е нашият ескорт — каза ѝ принцесата. — Умел и надежден меч, който да брани две беззащитни дами по време на пътуването им.
— Нима? — Лицето на жената стана още по-сурово и тя приближи коня си, впила поглед във Вейлин. — Той ли ви пазеше от ездачите, пратени да ви доведат, а? Намерихме ги снощи, всички съсечени, и то не от ръката на един човек.
— Злощастно недоразумение — каза принцесата.
— Недоразумение. — Червенокосата присви устни. — Намерих собствената си сестра пронизана от стрела. Стрелата не беше от онези, които използват войниците на Търговския крал. Идваше някъде отдалеч, бих казала. — Приведе се по-наблизо и оголи зъби; Вейлин запази лицето си безизразно. — Ти не си от южните земи — изсъска жената. — Не си и сталхаст. Правят ли стрели там, откъдето идваш? Бас държа, че правят.
В ръката ѝ се появи нож и тя се метна към него. Ръката на Вейлин стисна дръжката на меча му и той вече наполовина го бе извадил от ножницата, когато гласът на Шерин прикова сталхастката на място.
— Убиеш ли го, синът на твоя скелтир ще умре!
Пръстите на жената потръпнаха върху дръжката на ножа и тя вдиша хрипливо няколко пъти, преди да насочи разярения си поглед към Шерин.
— В Желязната степ, кучко — изграчи тя, — заплахите не се прощават.
— С нищо не заплашвам — отвърна Шерин. Преглътна тежко, но отказа да отклони поглед, докато жената продължаваше да се взира в нея. — Просто казвам истината. Убиеш ли този човек, няма да излекувам сина на скелтира ти.
Жената се изправи, отметнала глава назад, и пое още въздух в дробовете си. Щом успя да възстанови частица от спокойствието си, прибра ножа в канията и излая кратка поредица заповеди към сталхастите. Цялата група незабавно извъртя конете си на югозапад и ги пришпори в галоп.
— Те ще намерят приятелите ти — заяви жената на Вейлин. — Казах им да оставят всички стрелци живи. Ако имаш късмет, ще ти позволя да се сбогуваш с тях, преди да им одера кожата. — Подръпна юздите и извъртя коня си на север. — Тръгваме към могилата. А ти — добави, като хвърли злобен поглед през рамо към Шерин, — се моли уменията ти да отговарят на легендите за теб.
Могилата се издигаше от равнината на фона на късното вечерно небе и приличаше на отдавна изгнил дънер на гигантско дърво. Сталхастката бе запазила упорито мълчание по време на цялото тридневно пътуване на север, пренебрегвайки предпазливите опити на Шерин да завърже разговор, и прекарваше вечерите край отделен огън. Вейлин виждаше колко силна е жаждата ѝ за кръв във всеки поглед, който жената хвърляше към него, и това го караше да се замисли дали е разумно да спи. Все пак, след като първата нощ мина без произшествия, той заключи, че чувството ѝ за дълг я обвързва, както при Шо Цай и всеки друг войник. Въпреки предполагаемото им варварство, изглежда, на сталхастите не им липсваше дисциплина.
— Значи оттам взимат желязото си — каза той, оглеждайки склоновете на могилата, оголени от труда на вероятно цели поколения.
— Метал от могилите, месо от големите стада сърни и мускусни бикове — потвърди Нефритената принцеса. — Както ти сам каза, нищо не им липсва, но въпреки това ламтят за още.
Сталхастката ги поведе към група гъсто скупчени каменни къщи, охраняващи южните подстъпи към могилата, и пътьом минаха покрай няколко ниви. Вейлин бе поразен от факта, че хората, които ги обработваха, изглежда, до един произлизаха от Далечния запад. Предположи, че трябва да са роби, но не видя пазачи, нито надзиратели с камшици. Освен това всички бяха с дрехи с добро качество и вършеха работата си с енергично усърдие, а мнозина дори пееха, докато работеха.
— Кои са тези? — попита той Нефритената принцеса.
— Някогашни роби — каза тя и на обикновено безупречното ѝ чело се появи бръчка, докато оглеждаше нивите. — Но вече не са, опасявам се.
— Защо се опасяваш? Освобождението винаги трябва да се слави.
— Един роб по тяло може все още да е роб по дух — отвърна тя. Обичайната ѝ несериозност се бе изпарила и сега в гласа ѝ имаше мрачна увереност, която говореше за богатия ѝ опит. Понякога бе лесно да забравиш, че тя е крачила по този свят повече години, отколкото Вейлин можеше да си представи. — Един роб не би се сражавал за собственика си, но би се сражавал за един бог, особено за бог, който е строшил оковите му.
