Зовът на вълка полностью

Заобиколиха къщите, където тесните улици бяха изпълнени с бъбренето на играещи си деца. На това градче му липсваше също и миризмата, типична за място, предназначено за най-нисшите. Усмихнатите лица бяха навсякъде, докато хората поздравяваха съседите си или гълчаха челядта си. Вейлин забеляза, че щастието им не съответства на язвителния поглед, с който ги гледаше сталхастката, а устните ѝ бяха присвити в открито презрение. Видя също как усмивките помръкваха и жителите извръщаха поглед, докато тя минаваше.

— Сигурно е трудно — каза ѝ той — собствеността ти да е открадната от Мрачния меч.

— Затваряй си устата! — изръмжа тя и ръката ѝ трепна, устоявайки на желанието да посегне към ножа. — Такива като теб не могат да оспорват неговата дума.

Тя пришпори коня си в лек галоп и го насочи към големия лагер от източната страна на могилата. Палатките представляваха сложни конструкции от животински кожи, покрити с множество кръпки, които говореха за дългогодишна употреба. Бяха наредени в дъга около голямо заграждение, където много коне пасяха и подскачаха, вдигайки прах. Вейлин прецени, че лагерът трябва да подслонява поне хиляда души. Един от ездачите, разположени в рядък кордон около него, препусна да ги посрещне, после спря, щом сталхастката му махна с ръка.

Тя забави коня си до ходом, когато навлязоха в лагера и хората започнаха да излизат от палатките си, за да видят доведените от нея чужденци. Вейлин не забеляза у тях такова любопитство като онова по лицата на хората в Достопочтеното кралство, когато зърнеха чужденци, но подозрението им си беше същото. Мъже и жени на боеспособна възраст се взираха във Вейлин с открито предизвикателство, докато други се хилеха към Шерин и Нефритената принцеса и подвикваха без съмнение похотливи обиди на собствения си език.

— Спокойно — каза Шерин на Вейлин, когато той се наежи при вида на един мъж, държащ се за чатала, докато ѝ викаше нещо за голямо веселие на събратята си. Вейлин потисна надигащия се в него гняв и отмести поглед, за да го прикове в сталхастката, която ги водеше към най-голямата палатка в лагера. От покрива ѝ стърчеше кръг от полирана стомана, поставен в рамка от ковано желязо. Върху стоманения кръг бе гравирано майсторско изображение на ястреб с разперени криле и протегнати нокти.

Мъжът, стоящ на входа на палатката, бе по-нисък от много други сталхасти, които Вейлин бе виждал досега, и няколко години по-стар, със сиви нишки в рошавата му черна грива. В едната си ръка държеше сабя, прибрана в ножницата, а в другата — манерка. Когато сталхастката слезе от коня, той отпи продължителна глътка от манерката и протегна двете си ръце в жест, който явно изразяваше уважение.

— Скелтир — каза тя и кимна отсечено към тримата чужденци, преди да продължи на сталхастки. Мъжът кимаше, докато тя говореше, и продължи да пие, плъзгайки очи по Вейлин и Нефритената принцеса, преди най-сетне да ги спре върху Шерин.

Той накара жената да млъкне с вдигане на ръка и промърмори тихо нещо, преди да потъне в тъмните дълбини на палатката.

— Скелтирът на Остра не обича да го карат да чака — каза жената и посочи нетърпеливо към отметнатото чергило.

Нефритената принцеса и Шерин бързо слязоха от конете и влязоха вътре, а Вейлин ги последва с по-предпазлива крачка и спря на стъпка-две зад входа, та очите му да свикнат със сумрака. Скелтирът седеше сам на нисък стол, покрит с волска кожа, сабята лежеше на коленете му, а манерката бе все още в ръката му. Пред него една желязна печка, в която сияеха въглени, изпускаше постоянна струя дим, излитаща през отвора в покрива на палатката. Очите на Вейлин обхванаха всички ъгли, но не намериха никой друг.

— Един скелтир на сталхастите не примамва хора в палатката си, за да ги убие — прошепна жената, заставайки до Вейлин. — Ако е нужно някой да бъде убит, той го прави открито, пред очите на целия скелд. А сега сядай.

Вейлин огледа зорко палатката още веднъж, преди да отиде и да седне на купчина кожи до Шерин и принцесата.

— Тирус ми казва, че си убил сестра ѝ — започна скелтирът на чу-шин. Гласът му звучеше като нащърбено острие, стържещо по камък. Погледът му бе втренчен във Вейлин, но в него имаше по-скоро внимателно изучаване, отколкото гняв. — А и други с нея. Верни ездачи на скелда Остра, пратени по моя заповед.

— Те извадиха оръжие срещу мен и моите другари — отвърна Вейлин. — Затова се бихме и те умряха.

При тези думи жената, Тирус, се вцепени и тихо съскане излетя от устните ѝ, а после отиде да застане до рамото на скелтира. Наведе глава и заговори бързо на техния език, тонът ѝ бе умолителен и леко задавен.

— Ета! — прекъсна я сопнато скелтирът със сухия си дрезгав глас. Тирус се изправи и се оттегли, навела глава или от срам, или от скрита ярост. — Тя току-що предложи живота си в замяна на шанса да те убие — каза скелтирът на Вейлин. — Връзката между сестри винаги е силна.

— Скелтир Варнко — каза принцесата, — вие знаете каква е нашата мисия, а ние знаем каква е вашата цена. Може би трябва просто да я платим и да си вървим по пътя.