Очите на скелтира се преместиха от Вейлин към Шерин.
— Южняците те наричат Небесната благодат, нали?
— Да — отвърна Шерин. — Макар че бих предпочела да не го правят.
— Защо? Нима не се радваш на благосклонността на Небесата? Да не би силата ти да е лъжа?
— Силата ми се свежда до знания и умения, придобити чрез много години учене и практика. Небесата нямат нищо общо с това.
Слаба искрица на весело задоволство пробяга по лицето на Варнко, преди суровата му маска да се върне. Той явно бе чул каквото искаше.
— Бих искал да се уверя, че сделката ни е напълно ясна — каза той. — Ти ще излекуваш сина ми. Щом се уверя, че той е отново здрав, ще ви отведа при местра-скелтира.
— Така се споразумяхме — каза принцесата с любезна усмивка.
— Ако той не бъде излекуван — продължи Варнко, все още вперил поглед в Шерин, без да обръща внимание на принцесата, — ти и тези двамата ще загубите живота си. Ще позволя на Тирус да прави с вас каквото си иска.
Лицето на Шерин стана сурово и тя се обърна към принцесата.
— Не сме се…
— Тя е съгласна! — заяви принцесата с весел и небрежен тон. — А също и високият ѝ приятел от отвъд морето.
Вейлин видя как Шерин скръцна със зъби, когато скелтирът повдигна въпросително вежда срещу нея.
— Съгласна съм на условията ви. — Тя въздъхна, изправи се и продължи с енергичен тон, който Вейлин помнеше много добре. — Донесете ми дисагите и ме заведете при момчето. Според това, което чух за състоянието му, времето е против нас.
— Стрела в корема от шейсет крачки — каза Варнко. — Проби ризницата му, но не проникна особено дълбоко. Той я измъкна и се засмя, даже си я запази за спомен. А после това… — Гласът на скелтира заглъхна и той посочи лежащия младеж на кожите. Момчето бе около петнайсетгодишно, макар че в това измършавяло състояние и с хлътнали бузи изглеждаше хем по-младо, хем по-старо. Лежеше с полузатворени очи и дишаше плитко и накъсано. Тялото му, голо с изключение на превръзката на корема, бе оросено от пот.
Шерин приклекна и внимателно махна превръзката. Лъхна сладката, пресядаща в гърлото воня на гнилоч. Вейлин си помисли, че това е най-забралата рана, която някога е виждал на жив човек — тъмен неравен кръг с диаметър два-три сантиметра, от който течеше гной. От него плъзваха лилавите пипала на инфекцията, които се виеха по корема на момчето и без съмнение дълбоко във вътрешностите му. Вейлин знаеше, че Петият орден има много лекове за предотвратяване на инфекция, които, ако се приложат бързо, могат да спасят някой крайник от триона или някой ранен брат от кладата. Но никога не бе виждал човек, у когото тя е напреднала дотолкова, да живее повече от няколко дни. Фактът, че момчето е издържало със седмици, бе истинско чудо.
— Мръсотия по стрелата, предполагам — каза Шерин, оглеждайки внимателно раната. — Може да е имало и някаква отрова.
— Нашите лечители се опитаха да я натъпчат с личинки — каза Варнко. — Отначало изглеждаше, че се поизчисти малко, но после се влоши.
— Личинките вършат работа при рани на крайниците — каза Шерин и посегна към една от дисагите си. — Когато инфекцията не може да проникне прекалено надълбоко. Ако се опитате да ги използвате на такава рана, има вероятност да си прогризат път до червата му. Имате късмет, че лечителите ви не са го убили.
Извади от чантата малък тънък нож и няколко шишенца.
— Трябва ми повече светлина — каза и огледа малката палатка. — Също така постоянно да ми носят прясно преварена вода, за предпочитане в медни съдове. Плюс чаршафи от някакъв рехав плат, за да държат мухите настрани.
— Ще го режеш ли? — попита Варнко.
— Част от инфектираната плът трябва да се изреже. — Шерин долепи ръка до трескавото чело на момчето и се намръщи. — Но шансът му за оцеляване се крие в церовете, които съм донесла, и му се изплъзва с всяка секунда, през която говоря с теб.
— Имаш ли си име?
Вейлин погледна манерката, която му предложи скелтирът, и реши, че би било неучтиво да откаже. Напитката бе изненадващо приятна и позната.
— Кумбраелско червено — каза Вейлин, като му я върна. — Имаш скъпи вкусове.
— Значи оттам идеш. Земята на виното, така я нарича моят народ. Знам, не е особено оригинално, но те едва наскоро чуха за нея. Я кажи, вярно ли е, че там вали дъжд всеки ден?
— Не всеки. Само през повечето.
Скелтирът изсумтя и отпи пак, после се обърна да изгледа големия табун в заграждението. Нефритената принцеса бе оставила Шерин да се грижи за болния и придавайки си внезапно царствена властност, обяви, че ще се настани в палатката на Варнко, поиска да ѝ осигурят освежителни напитки и прислуга и се отдалечи, вирнала високомерно нос.
Варнко я изпрати с поглед и извика нареждания към един сталхаст наблизо. Мъжът бързо се качи на коня си и препусна към градчето.
— Ще ѝ намери прислужница измежду робите — каза той, после се намръщи и се поправи. — Искам да кажа занаятчиите. Ти ми приличаш на човек, който разбира от коне. Ела да хвърлиш едно око на моя.
Вейлин трябваше да признае, че всички коне са забележителни — високи, дългокраки и дълговрати, подходящи както за лов, така и за война.
