Зовът на вълка полностью

Зъбите на сивушкото щракнаха, той се врътна и копитата му загърмяха по земята, когато препусна обратно към другите коне. „Бърз и силен — помисли си Вейлин и тръгна обратно към палатката на Варнко. — Достатъчно силен да носи двама, макар че язденето с вързани ръце и крака няма да е удобно.“

— Ще оживее ли?

— Изглежда, лекарството има ефект. — Шерин премигна с уморените си очи и избърса с чист парцал едно от тънките си ножчета. — Май бях права за отровата. Гадна смес, каквато не бях виждала досега. За щастие се оказа достатъчно близка до нощната сянка, за да мога да намеря противодействие. — Тя хвърли поглед през рамо към спящото момче зад копринените воали, които бе издигнала около леглото му. — Младостта е на негова страна, а и той е здрав момък. Но ще трябва да го наблюдавам няколко дни, преди да разбера със сигурност.

Вейлин пристъпи към нея, пренебрегвайки заплашителното ѝ мръщене, и понижи гласа си до шепот.

— Нямаме няколко дни. Време е да се махаме оттук.

— Имам пациент, за когото да се грижа. И мисия, ако не си забравил.

— Ти свърши своята работа. Варнко ще заведе принцесата да се срещне с техния жив бог. Тя може да изпее чудесно песента си без теб или мен.

Шерин въздъхна и срещна открито погледа му, после заговори тихо, но настойчиво.

— Разбери нещо, Вейлин. Аз няма да я напусна. Започнахме това пътуване заедно и ще го завършим заедно.

Вейлин понечи да посегне към ръката ѝ, но се спря. Жестът обаче привлече погледа ѝ към въжето, което държеше в другата си ръка.

— Е — каза тя и очите ѝ се присвиха с разбиране. — Този път поне няма да ме упоиш.

— Можеш да ме мразиш, ако искаш, но не съм изминал толкова път, за да те видя как умираш.

Очите ѝ проблеснаха срещу него.

— Аз вече умрях, преди години, когато се събудих на един кораб и открих, че мъжът, когото обичах, ме е предал. Ам Лин ми каза, че алпиранците са те убили — предполагам, по твое нареждане. Аз, разбира се, знаех, че това е лъжа. Знаех, че си жив. През всички онези години, които ми бяха нужни, за да се върна към живота, знаех, че още дишаш, още си някъде на другия край на света и водиш поредната мръсна война.

— Имах си причини. Това бе нещо, което трябваше да направя. Нещо, което бях длъжен да направя.

— Това тук е нещо, което трябва да се направи. Аз трябва да съм част от него, а тя настоява, че и ти също.

Вейлин събра сили срещу неумолимата решителност в погледа ѝ и повдигна въжето.

— Моля те, не ме принуждавай.

Очите ѝ, пламнали от ярост, се преместиха от него към въжето и обратно. Той знаеше, че има риск тя да се разпищи, но бе сигурен, че може да ѝ запуши устата навреме, макар че горещо се надяваше да не му се налага. Накрая тя извърна поглед и си пое дълбоко дъх.

— Нека си събера нещата — промърмори, стиснала уста в тънка линия, и се зае да прибира ножовете и шишенцата си.

— Побързай. — Вейлин хвърли поглед към отметнатото чергило на палатката. Предупреждението на скелтира ехтеше все по-силно в ума му с всяка изминала секунда. „На заранта вече нищо няма да мога да направя.“ — Съмнявам се, че имаме мно…

Думите му преминаха в съсък, когато нещо малко, но много остро се заби в шията му. Той се завъртя и инстинктивно отби ръката на Шерин, макар че успя да се възпре да последва това с удар. Тя отстъпи бързо назад, изплъзвайки се от размаханите му ръце, и суровото ѝ лице се размаза, когато силна течна горещина плъзна от врата по раменете и гърдите му. Той вдигна ръка и напипа дългата тънка игла, все още забита в кожата му, точно където се намираше най-голямата вена.

— Знам — каза Шерин, докато краката му се подкосяваха и лицето ѝ потъваше в мрака. — Боли, нали?

— В съня ми той изглеждаше по-висок, като великан.

— О, мисля, че е достатъчно голям за задачата.

— Мисля, че се бяхме разбрали, че тази задача е ненужна.

— Не си спомням такова нещо. Но пък за мен общият ни сън бе толкова отдавна. Може подробностите да са избледнели с времето.

Гласовете бяха слаби и нехармонични, сякаш ги слушаше през вода. Вейлин се опита да мигне и откри, че не може; клепачите му явно бяха станали много по-тежки. Усещаше как тялото му се поклаща с движението на повърхността, върху която лежеше, нещо като палубата на кораб в особено бурно море. Но тихото скърцане на лошо смазана ос разкри, че лежи в каруца.

— Ти видя същото като мен. Той носи разруха…

— А какво носи брат ти?

Вейлин призова всичките си сили и се напрегна да повдигне клепачи, пъшкайки мъчително. Петно мътна сива светлина бавно придоби очертания — беше старо напукано дърво. Каната на каруца. Той опря длан в нея. Отначало пръстите му бяха изтръпнали, но после в тях лумна болка, когато се опита да се надигне.

— Ето, виждаш ли? — подхвърли принцесата. — Силен е. Тя каза, че ще спи поне още ден.

Ръцете на Вейлин трепереха, докато се надигаше на колене. Задържа се така въпреки друсането на каруцата. Нефритената принцеса седеше срещу него и малките цветни пъпки на устните ѝ се извиха в приветствена усмивка.

— Милорд — каза тя на безупречен език на Кралството. — Вярвам, че си починахте добре.