— Виж сивия ей там — каза Варнко и посочи. — Дерка, гордостта на стадото ми. В жилите му тече най-добрата кръв. Векове на разплод, за да се създаде съвършеният кон.
— Впечатляващо животно — съгласи се Вейлин, загледан как другите коне се отдръпват от пътя на сивия жребец и дългата му сребриста грива се развява, докато препуска насам-натам с младежка енергия.
— След време той щеше да принадлежи на Лотцин. — Погледът на Варнко помрачня, докато следеше жребеца. — Моя син.
— Той ще язди коня ти — увери го Вейлин. — Моята приятелка е много умела.
— Приятелка? — Веждите на Варнко се извиха от любопитство и той отпи пак. — Такава ли е? Начинът, по който те гледа, ми напомня за първата ми жена. Имам белег на два пръста от пишката си, останал от опита ѝ да ме скопи. Е, вярно, хвана ме да чукам сестра ѝ, така че вероятно е имала причина. Но винаги съм го смятал за малко прекалено. — Засмя се от явното неудобство на Вейлин и отпи отново. — Прави ми впечатление, че все още не съм чул името ти. Има ли някаква причина за това?
— Вейлин Ал Сорна. — Той се обърна и се поклони официално. — Граничен лорд на Северните предели и скромен служител на кралицата на Обединеното кралство Лирна Ал Ниерен.
— Огнената кралица — рече Варнко, сви рамене и се обърна пак към конете си. — За нея поне съм чувал. — Той се умълча и Вейлин долови леко колебание, преди да зададе следващия си въпрос. — Защо дойде тук, Вейлин Ал Сорна? Знам, че си яздил с войниците на Търговския крал, но си подчинен на него не повече, отколкото на мен. Заради нея е, нали? Лечителката. — Той поклати глава и пресуши последните капки вино от манерката си, после с въздишка я захвърли настрани. — Изминал си много дълъг път за жена, която не може да те гледа, ако питаш мен.
— Някои дългове трябва да бъдат изплатени — отвърна Вейлин. — Независимо от разстоянието или цената.
— Така е. — Скелтирът се потърка с ръка по брадичката и пристъпи към него. Вейлин забеляза, че ръката му се задържа близо до устата, за да скрие движенията на устните му, докато говореше. — Както сам каза, това е чудесен кон — рече той и очите му се стрелнаха към сивия жребец. — Може да отнесе човек на много мили оттук, преди да се е зазорило.
Погледът на Вейлин се премести от Варнко към множеството палатки и чувството, че е наблюдаван, се усили. Човекът пред него уж бе водач на тези хора и въпреки това полагаше усилия да скрие думите си.
— Искаш да си тръгна — каза Вейлин, като обърна гръб на палатките. — От безпокойство за моето здраве може би?
— Не. — Скелтирът също се обърна към заграждението, а гласът му бе тих. — Ти уби мои роднини, така че с удоволствие бих срал на окървавения ти труп. Но едно знам със сигурност: от срещата ти с местра-скелтира няма да излезе нищо хубаво. Сталхастите ще страдат заради нея.
— И откъде знаеш това?
Варнко се размърда неловко и пръстите му погалиха устните по начин, който напомни на Вейлин за Норта, когато го обхване жаждата.
— Достатъчно е да кажа, че имам пълно доверие на източника — каза той. — Изчакай да се стъмни и вземи коня. Никой няма да те спре. Остави жените при мен и аз ще зачета сделката ни. На заранта вече нищо няма да мога да направя.
Гласът му се бе понижил до трескав настойчив шепот и Вейлин забеляза отчаяния блясък в очите му. Беше ясно, че той вярва на всяка своя дума и това го плаши.
— Местра-скелтирът — каза Вейлин. — Това е онзи, когото наричат Мрачния меч, нали?
— Занаятчиите го наричат така. Както и собственият му скелд, и другите сталхасти, които вярват в неговата легенда.
— А ти не вярваш?
— На част от нея — да, защото съм го виждал. Що се отнася до останалото… — Той изпръхтя. — Един човек не може да бъде бог. Невидимите не са от тази земя, затова заслужават да им се кланяме. Но човек, който яде, сере, кърви и ебе като всички останали, не го заслужава.
Той се обърна и се отдалечи, оставяйки Вейлин да гледа мълчаливо сивия жребец. Сякаш усетило неговия интерес, животното спря и извърна глава, за да срещне погледа му. От издутите му ноздри излизаше пара, предните му копита риеха земята.
„Малко по-голям от жребче, а стадото вече е негово — помисли си Вейлин, като гледаше как другите коне се дърпат в очакване на гнева му. — Колко ли трябва да си свиреп?“
Сивушкото изпръхтя пак и се втурна във внезапен галоп, надавайки пронизително цвилене. Вейлин остана на мястото си, като продължаваше да гледа в очите приближаващия се жребец. Вдигна се гъст облак прах, когато животното спря само на няколко стъпки от въжето по края на заграждението. Отстъпи и затъпка на едно място, оголило зъби, после изцвили още веднъж.
Вейлин се засмя тихичко, мушна се под въжето и бавно се приближи към коня, разперил ръце встрани от тялото си.
— Напомняш ми за един стар приятел — каза той. Сега сивушкото показа лека тревога; тъпченето му спря и той застина с потръпващи мускули. Очите му се разшириха, когато ръката на Вейлин посегна да погали космите по шията му. — Чудя се дали хапеш? — промърмори той, гледайки как устата на коня се отваря и затваря рефлексивно. — Бас държа, че да.
