Присъстващите бяха около шейсет души и изненадващо разнообразни. Сталхастки воини в пълна броня, някои със зачервени очи и хлътнали бузи от снощната веселба, стояха редом със занаятчии в прости одежди. Други бяха облечени с ватирани обшити с кожа жакети, каквито носеха хората, видени от Вейлин в граничните земи. Някои носеха кожени доспехи и явно произхождаха от едно от степните племена, макар че чертите и цветът на кожата им приличаха повече на тези на граничния народ. Той видя много взаимна ненавист в навъсените погледи, които хвърляше всяка група на останалите, когато Келбранд не гледаше към тях, но общото им благоговение бе обезпокоително в своето единство.
„Колцина ли са докоснали камъка? — зачуди се Вейлин, докато оглеждаше групата, припомняйки си думите на Келбранд от предната нощ. — И какви ли дарби са получили, освен сляпото си преклонение пред този мъж?“
Единственото изключение, което успя да различи, беше Обвар, който стоеше сред групичка свои сънародници сталхасти и лицето му бе мрачен, каменен контраст на тяхната очевидна преданост.
— Малко конче! — каза Келбранд и се измъкна ловко от тълпата, за да прегърне топло сестра си. Също като Вейлин, Шерин и Нефритената принцеса, тя стоеше встрани от множеството. Той видя как някои от благоговейните поклонници я гледат със също толкова голяма почит, най-вече занаятчиите, но повечето или не ѝ обръщаха внимание, или се стараеха да избягват погледа ѝ.
— Липсвах ли ти? — попита Келбранд, като пусна Луралин и отметна един кичур коса, паднал пред челото ѝ.
— Разбира се, че не — отвърна тя и посегна да го хване за ръката. Вейлин бе поразен от искрената топлота в очите ѝ. „Тя наистина го обича.“
— Е, във всеки случай сънят ти не ни подведе — каза Келбранд и хвърли поглед към Вейлин. — Нито пък малката ти хитрост. Признавам, че отначало бях скептичен, но тя го доведе тук. Истинската му любов в опасност, обещание за избавление от една прастара принцеса. Всичко беше идеално, трябва да кажа.
Като видя внезапния гняв, изписал се на лицето на Шерин, Вейлин я стисна за ръката, преди да е заговорила, и поклати предупредително глава. Тя наведе очи и стисна зъби.
— Приятели, днес сме удостоени с голяма чест! — каза Келбранд, като се обърна към събралите се хора. — Защото пред нас стои прочутата Небесна благословия. — Той даде знак на Нефритената принцеса да излезе напред, което тя направи без особено колебание или бързане, усмихвайки се скромно на тълпата.
— Нима може да има по-сигурен знак, че нашето дело е праведно? — попита Келбранд публиката си, която го гледаше очаровано. — Самата Нефритена принцеса е изминала много мили, за да ни благослови с песента си.
При тези думи принцесата повдигна вежда, но не каза нищо, докато всички присъстващи падаха на едно коляно, свели глави.
— Както знаете, приятели, Небесата са мит — каза Келбранд. — Зловредна лъжа, съчинена от някогашните императори и сегашните крале, за да държат поданиците си в подчинение. Тази бедна жена, това създание на мъдростта и силата, е прекарала безброй години, живеейки в затвор, който нейните тъмничари решили да нарекат храм. Сега тя стои пред вас, освободена от ръката на сестрата на Мрачния меч, и ние сме удостоени с честта да чуем гласа ѝ.
От коленичилата тълпа се надигна утвърдителен шепот. Вейлин видя, че някои плачат и сълзи се стичат от плътно стиснатите им очи, докато изразяват на глас своята преданост. Долови няколко различни езика в тихото мърморене, но смисълът бе ясен: всички смятаха, че присъстват на извънредно значим момент.
Шушукането обаче заглъхна, когато Нефритената принцеса нададе тих, но ясно доловим кикот.
— Извинявайте — каза тя и затули устата си с ръка, когато Келбранд се обърна към нея. На бузите ѝ се появиха трапчинки, докато потискаше веселието си, а после се прокашля и наложи на лицето си същата скромна усмивка. За секунда по челото на Келбранд пробяга объркано раздразнение, преди той също да се засмее.
— Каква прелест си ти — каза той. Отстъпи назад и разпери ръце в подканващ жест. — И с какво нетърпение очакваме да чуем звука на безценния ти глас.
Принцесата се поклони, после направи пауза и се обърна към Шерин и Вейлин. Усмивката ѝ се бе променила и сега бе почти мрачна, но палавата искрица в очите ѝ си оставаше, макар Вейлин да видя, че в тях блестят напиращи сълзи.
— Кажете на моя скъп приятел младия скиталец — рече тя на безупречен език на Кралството, — че той беше прав. Времето на старите е отминало. Трябва да направим път на новото.
Нефритената принцеса върна погледа си върху коленичилата публика, която бе вдигнала лица в тържествено очакване, пое си дъх и запя.
