— Да, и то бе по-лошо от всички мои страхове. Разбира се, като се събудих на другия ден, той разбра, че нещо се е променило. Затова аз му казах за Нефритената принцеса и желанието ѝ да му попее, като предана сестра, която предупреждава брат си за опасност. И му казах за лечителката и за връзката ѝ с теб. Нефритената принцеса щеше да я доведе при нас, а ти щеше да я последваш. Крадеца на имена в неговия обсег. Що се отнася до песента ѝ… „Нека дойде — каза той. — Аз обичам музиката.“ Положението му на бог го направи високомерен, кара го да си въобразява, че може да устои на всички заплахи. — Тя затвори очи и добави с горчива въздишка: — Може и да е прав.
Вейлин чу нетърпеливо сумтене и се огледа. Предишното безразличие на техните домакини внезапно бе преминало в зорко и внимателно оценяване. Те бяха заобиколени от дузина сталхастки стражи, едрият занаятчия с обвързващата дарба също стоеше наблизо. Ветеранът сталхаст с белезите в брадата отговаряше за ескорта и пристъпи напред да претегли меча на Вейлин с повдигната вежда. Явно Келбранд нямаше намерение да изпуска шанса да подсили легендата си.
— Недей — каза Шерин и посегна да хване ръката на Вейлин. Той я видя как се насили да срещне погледа му с пламнали от срам очи. Понечи да каже още нещо, после се запъна.
— Песента на принцесата беше трудна за слушане — каза Вейлин.
— Да — прошепна тя. — Всичко е заради мен. Моята гордост, моята глупост, моят гняв…
Тя млъкна, когато Вейлин вдигна ръка да я погали по бузата.
— Мисля, че аз притежавам от тези неща и за двама ни — каза той, а после се обърна към Луралин. — Всички ще са вперили очи в дуела. Вземи я и препуснете на юг към Кешин-Хо. Там ще намерите убежище.
Луралин нададе безнадежден, невесел смях.
— Вече никъде няма убежище. Не и от него.
Едно голямо парче земя зад лагера бе оградено с въже, за да осигури място за дуела. Намираше се в малка вдлъбнатина на иначе равната Степ, така че множеството зрители да имат добър изглед към ставащото. Ветеранът сталхаст поведе Вейлин през гъстата тълпа след стражите, които им пробиваха път с груба настоятелност. Ако се съдеше по жадната злоба, изписана на всяко лице, вестта за предполагаемото вероломство на Вейлин явно се бе разпространила. Мнозина мърмореха, докато той минаваше — предимно проклятия, ругатни или предпазни заклинания срещу еретичното му зло. Скоро този шум нарасна до грозно ръмжене, тълпата се развълнува още повече и една жена се хвърли напред да заплюе Вейлин в лицето. Ветеранът сталхаст бързо изтегли сабята си и я уби с удар, който я разсече от рамото до гръдната кост.
После той кресна нещо на внезапно смълчаното се множество и Вейлин чу сред гневния порой думи „местра-скелтир“, докато ветеранът сочеше предупредително с окървавеното си оръжие към тях. Другите стражи също до един изтеглиха сабите си и разстоянието между Вейлин и тълпата се увеличи с няколко крачки. Като се имаше предвид броят им, той се съмняваше, че ги спира страхът от стражите; думата на Мрачния меч ги обвързваше всички, а легендата му едва ли щеше да бъде подсилена, ако злодеят в историята бъдеше разкъсан от озверяла сган.
След като излезе от навалицата, той видя Дерка да го чака — тъпчеше с копита и тръскаше раздразнено глава. Занаятчията, който държеше юздите му, стоеше колкото се може по-далеч от жребеца, а на бузата му имаше прясна синина. Той бързо се отдалечи, когато Вейлин хвана юздите.
—
— Нямаш търпение, а? — попита Вейлин Дерка и получи в отговор пръхтене и дъжд от слюнка. — В такъв случай съжалявам, че ще те разочаровам. — Вейлин пусна юздите. — Аз винаги се бия по-добре пеша.
Взе меча, направи няколко крачки напред, изтегли острието и захвърли ножницата. Огледа тълпата, докато не видя Келбранд, застанал сред фанатичната си котерия от последователи на една издигната платформа в края на импровизираната арена. Бе очаквал повече речи, повече праведно заклеймяване на наемния убиец на Огнената кралица. Но такива нямаше, местра-скелтирът стоеше със скръстени ръце и гледаше Вейлин с изражение на тържествена правота.
Вейлин спря, опря острието на меча на рамото си и загледа конния воин с мълчаливо очакване. Обвар остана неподвижен за момент и тежките му вежди се сключиха в озадачено мръщене. Той не носеше броня, само свободен жакет от черен памук, и държеше сабя с широко острие. Изсумтя, пришпори коня си в тръс и спря на десетина крачки от Вейлин.
— Да не мислиш, че няма да те прегазя? — попита той Вейлин. — Да не мислиш, че имам някакъв интерес да устройвам зрелище за тези безполезни шибаняци? — Кимна към тълпата. — Колкото по-бързо те убия, толкова по-бързо ще потеглим към Търговските кралства — това, което съм искал през целия си живот…
— Какво ти показа песента? — прекъсна го Вейлин.
