На Вейлин му се стори, че първата нота бе навярно най-чистият и сладък звук, който е чувал. Беше висока, но не и пронизителна, и в нея имаше повелително чувство, което той знаеше, че може да идва само от Мрачното. Никое ухо не можеше да остане глухо за тази песен, тя бе пристрастяваща и пленителна като най-мощния наркотик. Последваха още ноти, всяка от тях също толкова чиста и завладяваща като първата, и всяка сякаш попиваше в мозъка му. Докато песента продължаваше, светът се промени, различните оттенъци във вътрешността на палатката станаха по-ярки, ръбовете се замъглиха и страничните детайли се изгубиха. Лицата обаче останаха, като маски, плуващи в сияйна мъгла, и всички поклонници на Мрачния меч изглеждаха така безгранично запленени, както Вейлин знаеше, че изглежда и самият той.
Докато песента продължаваше, той осъзна, че в нея има думи, но езикът му бе непознат, може би изобщо непознаваем. Древни думи, напявани от едно древно същество, но макар че той никога не би могъл да разбере смисъла им, песента не оставяше никакво съмнение относно намерението в тях. Всяка нота потъваше все по-дълбоко в съзнанието му, прорязваше страховете и спомените, както хирургически нож срязва мускули и сухожилия. Песента бе като ловец, проследяваше събитията от живота му и ги извикваше на преден план в ясни, понякога нежелани подробности, и всяко от тях бе придружено с въпрос. „Защо?“ питаше песента, показвайки му бандита, висящ на въжето в Ултинова клисура с потръпващи крака, докато изпражненията му се стичаха на земята.
„Законът“, отвърна той, после трепна, когато отговорът на песента заглуши неговия.
„Гняв“, каза му тя и призова мъртвото лице на Дарена, усещането за леденото ѝ чело, опряно в неговото. Истината го преряза и изтръгна от устните му стон. Години наред той бе преследвал бандити и всеки друг, който предизвика гнева му, убиваше ги, когато можеше, и ги щадеше само когато бе длъжен. Не за кралицата, не за Пределите, а само за да утоли собствения си гняв.
Песента се усили и нахлуха още спомени, преливащи един в друг в страховит колаж от образи и чувства. В този вихър имаше радост, кратки проблясъци светлина сред всеобщата червено-черна гама.
„Защо?“ питаше тя, когато Рева се надигна от бурята — онази първа нощ в гората, когато го бе нападнала. Той видя отново танца им, видя как острието ѝ сече и мушка въздуха, докато отказваше да направи онова, което кумбраелските жреци искаха толкова силно от него.
„Песента ме водеше — отвърна той. — И тя имаше нужда от мен.“ Отговорът този път бе по-малко болезнен, но също толкова опровергаващ: „Ти беше самотен“.
И така продължи, всяка негова самозаблуда бе разобличавана и отхвърляна. Някои бяха очевидни, дребни самозалъгвания, с които да опази гордостта си, други разкриваха лъжи, които бяха станали част от него, щитове, необходими, за да опазят здравия му разум. В него разцъфтя болка, докато те бяха изскубвани, оставяйки го залитащ от объркване.
„Защо?“ попита отново тя и вихрушката забави ход, за да оформи лицето на Шерин, упоеното безчувствено лице отпреди толкова години, когато той я предаде в ръцете на Ам Лин.
Различни отговори прелетяха през главата му. „Нямах избор… Съюзника трябваше да бъде спрян… Пророчеството… Дългът… Съдбата…“ Но всичко това бяха лъжи. Болката отслабна, когато той събра решителност, за да даде честен отговор.
„Страх — каза той на песента на Нефритената принцеса. — Тя никога нямаше да има покой с мен. Колкото и далеч да отидехме, в което и кътче на света да се скриехме, войната винаги щеше да ме намира и с времето тя щеше да ме намрази заради това. Страхувах се от омразата ѝ.“
Тогава болката се стопи и го остави замаян. Мъглата се бе разсеяла, за да разкрие следовниците на Мрачния меч, всички те все още запленени от песента на принцесата. От поразените им физиономии изглеждаше, че ефектът е повсеместен. Всичките им лъжи бяха смъквани от тях, оставяйки само истината. „Истината е враг на вярата. Тя не дойде да пее на него. Дойде да пее на тях. Един бог без поклонници е нищо.“
Погледът му се премести върху Келбранд. Съборен на колене от ефекта на песента, сега местра-скелтирът се изправи несигурно на крака. Лицето му бе разкривено от постоянно сменящи се черна ярост и неподправен страх. Слюнка хвърчеше от устните му, докато ломотеше, и едната му ръка посегна към сабята на кръста му.
— Не! — Вейлин тръгна напред, но остатъците от объркването го накараха да се спъне и да падне. Той събра сили и се надигна отново, а после, привел глава, се устреми към Келбранд. Но разстоянието бе твърде голямо, а сабята на Мрачния меч — твърде бърза. Тя излетя от ножницата като размазана ивица сребро, която породи червено цвете, когато сряза гърлото на Нефритената принцеса; кръвта рукна от раната в ален поток и тя се строполи на земята.
